— Ако отида във Виена — каза той тихо, — ще ми е необходима самоличност.
Шамрон сви рамене, сякаш да каже, че си има начини — очевидни начини, скъпо момче — да се измъкнеш от малък проблем като прикритието. Габриел бе очаквал този отговор. Протегна ръка.
Старецът отвори куфарчето си и измъкна кафяв хартиен плик. Габриел го отвори и изсипа съдържанието му на масичката за кафе: самолетни билети, кожен портфейл, многократно използван израелски паспорт. Той разгъна паспорта и видя оттам да го гледа собственото му лице. Новото му име бе Гидеон Аргов. Винаги бе харесвал името Гидеон.
— С какво си изкарва прехраната този Гидеон?
Шамрон кимна към портфейла. Сред обичайните неща — кредитни карти, шофьорска книжка, членски карти за фитнес център и видеоклуб — откри визитна картичка, на която пишеше:
Гидеон Аргов
„Разследвания и справки за събития по време на войната“
ул. „Мендел“ №17
Йерусалим 92147
тел.: 5427618
Габриел погледна към Шамрон.
— Не знаех, че Ели е имал офис в Йерусалим.
— Сега има. Пробвай телефонния номер.
Габриел поклати глава.
— Вярвам ти. Лев знае ли за това?
— Не още, но смятам да му кажа, след като пристигнеш благополучно във Виена.
— Значи мамим и австрийците, и Службата. Това е впечатляващо дори и за теб, Ари.
Шамрон се усмихна стеснително. Габриел отвори самолетния билет и проучи маршрута си.
— Не мисля, че е добра идея да пътуваш за Виена директно оттук. На сутринта ще те придружа до Тел Авив, ще бъдем на различни места, разбира се. Оттам ще хванеш следобедния полет за Виена.
Габриел вдигна поглед и се взря в стареца. Върху лицето му се изписа съмнение.
— А ако австрийците ме разпознаят на летището и ме замъкнат в стаята за оказване на специално внимание?
— Винаги съществува такава опасност, но оттогава изминаха тринайсет години. Освен това ти наскоро беше във Виена. Спомням си за срещата в офиса на Ели миналата година относно надвисналата заплаха за живота на негово Светейшество папа Павел Седми.
— Връщал съм се във Виена — съгласи се Габриел, като държеше изправен паспорта, — но никога по този начин и през летището.
Той прекара дълго време, преценявайки фалшивия паспорт с опитното око на реставратор. Най-накрая го затвори и го мушна в джоба си. Киара се изправи и излезе от стаята. Шамрон я проследи с очи, докато се отдалечаваше, после погледна към Габриел.
— Струва ми се, че успях да разбия живота ти отново.
— Защо този път трябва да е различно?
— Искаш ли да поговоря с нея?
Габриел поклати глава.
— Ще го преодолее — отвърна той. — Тя е професионалистка.
В живота на Габриел имаше три момента, три отрязъка от време, които той запечата дълбоко в съзнанието си. Към галерията от спомени прибави и Киара — такава, каквато я виждаше сега, възседнала тялото му, окъпана от Рембрандовата светлина на уличните лампи, процеждаща се през прозореца на спалнята им, със сатенения пухен юрган, събран около ханша й, с голите й обли гърди. Нахлуха и други картини. Шамрон бе открехнал вратата за тях и Габриел, както винаги, бе безсилен да ги отблъсне. Сред тях беше Уадал Адел Звайтер — мършав интелектуалец с карирано сако, когото Габриел бе убил във фоайето на жилищен блок в Рим. Беше и Али Абдел Хамиди, който бе умрял от ръката на Габриел на една алея в Цюрих, и Махмуд ал Хурани — по-големият брат на Тарик ал Хурани, когото Габриел бе прострелял в окото в Кьолн и той се бе свлякъл в ръцете на любовницата си.
Буйната коса се спускаше върху гърдите на Киара. Габриел протегна ръка и нежно я отметна. Тя го погледна. Беше твърде тъмно, за да види цвета на очите й, но той можеше да долови мислите й. Шамрон го бе тренирал да разгадава емоциите на другите — точно както Умберто Конти го бе научил да имитира старите майстори. Дори и в обятията на любимата си, Габриел не можеше да спре да търси предупредителни признаци за измяна.
— Не искам да ходиш във Виена. — Тя сложи ръцете си на гърдите му. Габриел усещаше как сърцето му бие под хладната кожа на дланите й. — Там не е безопасно за теб. Шамрон най-добре трябва да го знае.
— Той е прав. Това беше доста отдавна.