— Делегациите ще пристигнат утре, в два часа следобед — каза жената. — Биха желали лек работен обяд. — Последваха още десет минути в препирни за това от какво да се състои „лекият работен обяд“.
Когато менюто бе уточнено, тя му постави още едно искане. Щяла да пристигне четири часа преди делегациите, придружена от началника на охраната на „Хелер“, за да провери стаите. След като приключела проверката, никой от хотелския персонал нямало да влиза в тях, освен ако не е придружен от охраната на „Хелер“. Хер Цигерли въздъхна тежко и се съгласи, после затвори телефона и като заключи вратата на кабинета си, изпълни серия дихателни упражнения, за да се успокои.
Денят на преговорите се оказа сив и студен още от сутринта. Величествените стари кули на „Долдер“ се забиваха в пелената на ледената мъгла, а гладкият асфалт на алеята за коли отпред блестеше като полиран черен гранит. Хер Цигерли стоеше на пост във фоайето, точно зад искрящите стъклени врати, с разкрачени крака, опънати край тялото ръце, готов за битка. „Тя ще закъснее — помисли си той. — Те винаги закъсняват. Ще има нужда от още стаи. Ще иска да промени менюто. Ще бъде напълно ужасна“.
Черен мерцедес плавно влезе в алеята и спря пред входа. Хер Цигерли хвърли дискретен поглед към ръчния си часовник. Точно десет часът. Впечатляващо. Портиерът отвори задната врата на колата и оттам се показа черен ботуш — марка „Бруно Мали“, отбеляза хотелиерът, — последван от хубаво коляно и стройно бедро. Хер Цигерли се повдигна леко на пръсти и приглади косата върху плешивото си теме. Беше виждал много красиви жени да преминават през прочутия вход на „Долдер“, но малко го бяха правили с толкова грация и стил, както прекрасната Елена от „Хелер Ентърпрайзис“. Тя имаше буйна кестенява коса, хваната с шнола на тила, и кожа с цвят на мед. Кафявите й очи бяха изпъстрени със златисти точици и сякаш станаха още по-искрящи, когато се здрависа с него. Гласът й — толкова висок и претенциозен по телефона — сега беше мек и вълнуващ, какъвто бе и италианският й акцент. Тя пусна ръката му и се обърна към своя сериозен спътник.
— Хер Цигерли, това е Оскар. Той осигурява охраната.
Очевидно Оскар нямаше фамилно име. „Не му и трябва“ — помисли си Цигерли. Имаше атлетична фигура, косата му бе червеникаво-руса, а широките му скули бяха покрити с лунички. Опитен наблюдател на човешкото поведение, хер Цигерли откри нещо познато в Оскар. Нещо земляшко, ако щете. Можеше да си го представи преди два века, облечен като планинец, как крачи тежко по някоя пътека през Шварцвалд. Както всички добри охранители, Оскар остави очите му да говорят, а те казаха на хер Цигерли, че гори от нетърпение да се залови за работа.
— Ще ви покажа стаите — рече хотелиерът. — Моля, последвайте ме.
Той реши да ги заведе горе по стълбите, вместо с асансьора. Те бяха един от най-изящните атрибути на „Долдер“, а и Оскар Планинеца не изглеждаше от хората, които обичат да чакат асансьори, когато има стъпала за изкачване. Стаите бяха на четвъртия етаж. Като стигнаха на площадката, Оскар протегна ръка за електронните ключове.
— Ние ще продължим нататък, ако нямате нищо против. Не е нужно да ни показвате вътрешността на стаите. Всички сме били в хотели и по-рано. — Разбиращо смигване, сърдечно потупване по ръката. — Само ни покажете посоката. Ние ще се оправим.
„Наистина ще го направите“ — помисли си Цигерли. Оскар беше мъж, който внушаваше доверие у другите мъже. В жените също, подозираше хотелиерът. Зачуди се дали възхитителната Елена — той вече бе започнал да мисли за нея като за неговата Елена — бе едно от завоеванията на Оскар. Постави електронните ключове в отворената длан на атлета и им показа пътя.
Хер Цигерли беше човек с много максими. „Тихият клиент е доволен клиент“ — бе една от най-любимите му. Ето защо той изтълкува последвалата тишина на четвъртия етаж като доказателство, че Елена и нейният приятел Оскар са доволни от стаите. Това, на свой ред, зарадва хер Цигерли. Сега му харесваше да прави Елена щастлива. Докато си вършеше работата през остатъка от сутринта, тя остана в ума му, както следата от парфюма й по ръката му. Откри, че копнее за някакъв проблем, някакво глупаво оплакване, което щеше да наложи обсъждане с нея. Но нямаше нищо, само тишина на доволство. Сега тя имаше своя Оскар. Нямаше нужда от координатора на специалните събития в най-представителния европейски хотел. Хер Цигерли отново бе свършил работата си твърде добре.