Банкерът забарабани с пръсти по дипломатическото си куфарче.
— Прав сте. Той е опасен човек и ако ви помогна да го отвлечете, може да изкопая собствения си гроб.
— Ние ще те подкрепим, Конрад. Ще те защитим.
— А какво ще стане, ако основните положения на сделката отново се променят? Тогава кой ще ме защити?
Шамрон се намеси:
— Вие е трябвало да получите ето милиона долара при окончателното разпределяне на сумите от сметката. Сега няма да има такова разпределяне, защото ще дадете всичките пари на мен. Ако ни сътрудничите, ще ви оставя да задържите половината от сумата, която е трябвало да получите. Предполагам, че можете да смятате, хер Бекер?
— Мога.
— Петдесет милиона долара е повече от това, което заслужавате, но аз съм готов да ви ги дам, за да спечеля вашето сътрудничество за тази работа. Човек може да си купи сигурност с петдесет милиона.
— Искам това писмено, с гаранционно писмо.
Шамрон поклати тъжно глава, сякаш да каже, че има някои неща: И вие трябва да го знаете по-добре от всекиго, скъпи друже, — които не се записват.
— Какво искате от мен? — попита Бекер.
— Ще ни помогнете да проникнем в неговия дом.
— Как?
— Ще кажете, че трябва да го видите спешно относно някои аспекти на сметката. Може би някои документи се нуждаят от подпис или пък за уточняване на окончателни подробности по подготовката за ликвидация и прехвърляне на авоарите.
— И след като вляза в къщата?
— Вашата работа приключва. След това нещата ще поеме новият ви помощник.
— Новият ми помощник?
Шамрон погледна към Габриел.
— Може би е време да представим хер Бекер на новия му партньор.
Той беше човек с много имена и самоличности. Хер Цигерли го познаваше като Оскар, шефа на охраната на „Хелер“. Хазяинът на квартирата му в Париж го познаваше като Венсан Лафон — писател на свободна практика с бретонски произход, който прекарваше повечето време в пътуване. В Лондон го знаеха като Клайд Бриджис — европейски маркетингов директор на неизвестна канадска фирма за софтуер. В Мадрид той беше германец, финансово независим и с неспокойна душа, който пропиляваше часове наред по кафенета и барове и пътуваше, за да се отърве от скуката.
Истинското му име беше Узи Навот. В ивритския речник на израелските тайни служби Навот беше катса — оперативен агент под прикритие и генералщабен офицер. Територията му бе Западна Европа. Владеещ внушителен брой езици и въоръжен с измамен чар и пагубна арогантност, Навот беше проникнал в палестинските терористични групи и бе вербувал агенти в арабските посолства, разпръснати по целия континент. Той имаше източници в почти всички европейски разузнавателни служби и ведомства по сигурността и ръководеше голяма мрежа от sayanim — доброволни помощници, вербувани сред местните еврейски общности. Навот винаги можеше да разчита да получи най-хубавата маса в салона за скара в „Риц“ в Париж, защото оберкелнерът беше платен информатор, както и началникът на обслужващия персонал.
— Конрад Бекер, запознайте се с Оскар Ланге.
Банкерът остана неподвижен задълго, сякаш внезапно бе превърнат в бронзова статуя. След това умните му малки очички се спряха на Шамрон и той вдигна ръце въпросително.
— Какво трябва да правя с него?
— Вие ще ни кажете. Нашият Оскар е много добър.
— Може ли да изиграе ролята на адвокат?
— С правилна подготовка би могъл да изиграе и ролята на майка ви.
— Колко дълго трябва да продължи този маскарад?
— Пет минути, а може и по-малко.
— Когато сте с Лудвиг Фогел, пет минути могат да ви се сторят цяла вечност.
— Така съм чувал и аз — каза Шамрон.
— А какво ще правим с Клаус?
— Клаус?
— Бодигардът на Фогел.
Шамрон се усмихна. Съпротивата бе приключила Швейцарският банкер се бе присъединил към екипа. Сега той полагаше клетва за вярност към знамето на хер Хелер и неговото благородно начинание.
— Той е професионалист — продължи Бекер. — Бил съм в къщата половин дузина пъти, но винаги щателно, ме обискира и ме кара да отворя куфарчето си. Така че, ако смятате да внесете оръжие в къщата…
Шамрон го прекъсна:
— Нямаме намерение да внасяме оръжие в къщата.