Неизменно, веднага след края на новините, Лев правеше проверка от булевард „Цар Саул“ и подлагаше Габриел на досаден кръстосан разпит относно събитията през деня. Това бе единственото време, когато Шамрон изпитваше облекчение, че не носи товара на командването на операцията. Габриел крачеше из стаята с телефон до ухото, като търпеливо отговаряше на всички въпроси на Лев. Понякога, ако светлината бе подходяща, Шамрон съзираше майката на Габриел да крачи до него. Тя беше членът на екипа, който никой не споменаваше.
Един път дневно, обикновено в късния следобед, Габриел и Шамрон напускаха тайната квартира, за да се поразходят в Английските градини. Сянката на Айхман бе надвиснала над тях. Габриел призна, че тя си е била там от самото начало. Появила се онази нощ във Виена, когато Макс Клайн му бе разказал историята за есесовския офицер, който Навремето убил дузина затворници в Биркенау, а сега с наслада пиел кафе всеки следобед в „Централ“. Въпреки това, до този момент Ари старателно бе отбягвал дори да спомене името й.
Габриел бе чувал много пъти историята за залавянето на Айхман. В действителност Шамрон я бе използвал през септември 1972 година, за да го подтикне да се присъедини към екипа на „Божи гняв“. Версията, която Ари му разказа по време на тези разходки по алеите на Английските градини, засенчени от растящите от двете им страни дървета, беше по-детайлна от всяка друга, която Габриел бе чувал. Той знаеше, че това не бяха просто несвързани брътвежи на един старец, опитващ се да възкреси миналото. Шамрон никога не се хвалеше със своите успехи и издателите щяха да чакат напразно мемоарите му. Габриел знаеше, че той му разказва за Айхман с определена цел. Аз извървях пътя, по който ти се каниш да тръгнеш — сякаш казваше старецът. — В едно друго време, на друго място, в компанията на други мъже, но има неща, които трябва да знаеш. Понякога Габриел не можеше да се отърси от чувството, че се разхожда с Историята.
— Най-трудната част бе очакването на самолета за бягството ни. Бяхме като в капан в тайната квартира с онзи плъх. Някои от екипа не понасяха да го гледат. Трябваше да седя в стаята му нощ подир нощ и да го пазя. Бе завързан с вериги за желязното легло, облечен в пижама, с тъмни очила на очите. Беше ни строго забранено да разговаряме с него. Само следователят имаше това право. Не се подчиних на тази заповед. Разбираш ли, трябваше да знам. Как бе могъл този човек, на когото му прилошаваше, като видеше кръв, да убие шест милиона души от моя народ? Моята майка и моя баща? Двете ми сестри? Попитах го защо е направил това. И знаеш ли какво ми отговори? Каза ми, че го е направил, защото това била работата му — неговата работа, Габриел, — сякаш той не беше нещо по-различно от банков чиновник или машинист.
По-късно, докато стояха до балюстрадата на извития мост, гледайки към потока, Шамрон продължи:
— Само веднъж ми се прииска да го убия, Габриел: когато се опита да ми каже, че не мразел еврейския народ, че всъщност го харесвал и му се възхищавал. За да ми покаже колко много обичал евреите, започна да рецитира нашата молитва: Shema, Yisrael, Adonai Eloheinu, Adonai Echad!66 Не понесох да слушам тези думи, излизащи от устата, която бе давала заповеди да бъдат избити шест милиона души. Натиснах лицето му с ръка, докато не млъкна. Той се затресе от конвулсии. Помислих, че съм станал причина да получи инфаркт. Попита ме дали ще го убия. Взе да ме умолява да не наранявам сина му. Този мъж, който бе изтръгвал деца от ръцете на родителите им и ги бе хвърлял в огъня, бе загрижен за собственото си дете, сякаш ние щяхме да направим като него, сякаш щяхме да убиваме деца.
А до покритата с резки дървена маса в пустата бирена градина сподели:
— Стараехме се да го убедим да дойде доброволно с нас в Израел. Той, разбира се, не се съгласи. Искаше да бъде изправен пред съда в Аржентина или Германия. Казах му, че това е невъзможно. По един или друг начин, той щеше да бъде съден в Израел. Рискувах кариерата си, като му позволих да пийне малко червено вино и да изпуши една цигара. Аз не пих с убиеца. Не можех. Уверих го, че ще му бъде дадена възможност да разкаже историята от своята гледна точка, че ще му бъде осигурен истински съд, с истинска защита. Той не си правеше илюзии за изхода на делото, но идеята, че ще може да се мотивира лично пред света, някак му допадна. Аз изтъкнах и факта, че поне ще има достойнството да знае, че ще умре — нещо, което е било отказано на милиони хора, крачели към стаите за събличане и газовите камери под музикалния съпровод на Макс Клайн. Айхман подписа документа, отбеляза датата като добър немски бюрократ и приключихме.
66
Началото на староеврейската молитва „Шема Израил“: Чуй, о, Израил: Йехова, нашият Бог, е единственият Господ! (явр.) — Б.пр.