Съблече се в банята. Застана пред огледалото и разгледа тялото си до пъпа. Затваряйки очи, виждаше Илва. Бе с бански и голите й рамене бяха много топли. Ако поискаше, можеше да я помоли да сложи ръка отпред, върху шортите му. „Знам едно място” - щеше да каже тя много тихо, за да не я чуе никой. Щяха да стигнат до края на плажа и да прелазят през вълнолома. Не, щяха да го заобиколят, шляпайки в топлата вода към залива от другата страна. „Знам една пещера” - щеше да каже Илва, усещайки какво се случва под шортите му. Щеше да спре и да се обърне към нея. И щяха да се целунат.
Входната врата се отвори. Йо замря, хвърли се зад завесата, пусна водата и изстена от горещината й.
-Йо?
- Под душа съм - обясни той и завъртя крана на студената вода.
- Не е ли малкокъссно? - прогъгна майка му. - Мислех, че вече си легнал.
Той чу как тя седна на тоалетната чиния. Забеляза очертанията й през тънката завеса.
- Няма ли да ходиш някъде? - попита той.
- Не и докато Нини не се оправи. Нали знаеш?
Тя се изпика и пусна водата. По гласа й той разбра, че - аха-аха - и щеше да заспи. Обърна се към стената, а ледената вода се лееше върху него. Чу как някой дръпва завесата.
- Под душа съм - повтори вече злобно той.
- Виждам, Йо. И какво от това? Преди винаги взимахме заедно душ.
Тя влезе в банята и застана зад него. Той разбра, че е съблякла всичките си дрехи.
- Водата е ледена! Да нещешда замръзнеш?
Тя завъртя крана. Водата постепенно стана топла.
- Не трябва да се срамуваш от мен, Йо. Аз съм твоята майка, нали така? Винаги съм те сапунисвала, плакнела, търкала, нали?
Тя сипа в шепата си гел за душ и започна да сапунисва раменете му.
- Не се притеснявай, Йо. Съвсем нормално е да бъдем голи заедно.
Тя стоеше зад него, прегръщаше го през раменете и втриваше гела надолу, там, където бе коремът му. Изведнъж тя се наведе напред и го целуна отзад по врата.
- Йо - каза тя и продължи да втрива в него хлъзгащия гел, миришещ на люляк. Той не понасяше люляка, но до него стоеше друг, онзи, който стои в сянката и удря с чука, който се появява, когато се случва нещо такова като това, който го караше да усеща, че тук не стоеше Йо, а някой друг, който щеше да понесе всичко.
- Ти си добро момче, Йо. Толкова си добър... добър.
- Аз не съм Йо - промърмори той и вдигна лице към водната струя.
*
Когато се обуваше, вече наближаваше единадесет. Майка му бе отишла в спалнята и там стенеше в съня си, гола и все още мокра, защото не бе успяла да се избърше, както трябва. Йо се прокрадна отново в банята. Изтри се още веднъж с влажен пешкир. Взе от поличката шишенцето с лосион след бръснене. Той миришеше на Арне и Йо бърчеше нос, но сипа малко в дланта си и го втри от двете страни на врата си. Щипеше много. Отпи малко от синята течност. Имаше вкус на сапун и цветя. Лосионът искаше да се върне обратно. Удържа го насила. По пътя към вратата си спомни нещо, отвори кухненското чекмедже и извади онова, което бе взел от Илва. Тирбушон и отварачка едновременно. Щеше да го вземе със себе си и да й го даде сега. Защото все още можеше да я намери. Тя бе в кафенето, някъде на главната улица. Добър предлог да я заговори, като подрънка с отварачката. Да й каже, че вчера се е канел да си отвори бира или вино. А не, разбира се, консерва с риба тон. И тя щеше да се засмее на рибата тон и на това, че бе забравил да й върне отварачката. Щеше да се посмее и да го хване под ръка. И тогава той можеше да я прегърне. Щеше да се случи приблизително така, както го бе планирал Якето.
Нито Даниел, нито останалите бяха вече край басейна. От възрастните също нямаше никого, но отгоре, от терасата, се разнасяха смехове и викове. На Йо му се стори, че чува гласа на Арне. Арне разказваше вицове, а слабата лелка се смееше. Той се скри в сянката до стълбището и притича до миниголфа. Игрището бе осветено. Видя шведа, който бе ритал футбол в техния отбор. Казваше се Понтий, имаше на практика бяла коса и обица на едното ухо. „Пилат Понтийски” - помисли си Йо.Неяя нямаше там. И приятелката й - също, както и Даниел. Тръгна по игрището. Две други момчета, също шведи, гледаха как Понтий се съсредоточава на девета дупка. Едва се поздравиха. Като че ли не възнамеряваха да го заговорят, а и той не бе дошъл за това.
- Къде отидоха останалите?
Пилат Понтийски сви рамене:
- Отидоха в някакво кафене - кимна по посока на широкия свят извън територията на хотела той.
Йо бързаше по главната улица. Ядосваше се на Арне, който го бе оставил да гледа децата, когато трябваше да е с Илва. На майка си, която се домъкна, преди да е изчезнал от апартамента. Покрай него прелетяха два мотопеда. От бара се разнасяше музика. Дрънкане на гръцка китара, което постоянно се ускоряваше като въртележка. Наруга се отново, този път, защото не бе попитал Даниел в кое кафене ще бъдат. Обърна се и тръгна обратно. Реши да почака до входа на хотела. Рано или късно щяха да минат оттук. Разхождаше се покрай парка от другата страна на улицата. Забеляза ги някъде между храстите.Бяха те.Накани се да ги извика. „Даниел!” - искаше да извика, но звукът заседна в гърлото му. Даниел я държеше за ръката. С тях нямаше други. И те изчезнаха в тъмнината.