На Вилям като че ли му бе поолекнало от обаждането й.
Радва се, че знам какво се е случило с Якето. Вилям е имал теб, Майлин. Йоханес Вилям е имал теб. А сега си няма никого. Мога ли аз да помогна на някого. Аз убих човек, така че как да направя добро за някого?
Изведнъж тя стана, свали от рафта албума със старите снимки и го прелисти до снимката на баба си. Казваше се Елизабет. Очите й на чернобялата снимка бяха по-изразителни от нейните. Тогава баба й бе била между четиридесет и петдесетгодишна. Два пъти по-далече бе стигнала от Лис в този невъзможен живот.
Елизабет е прегоряла бързо. Опитвала се е да се измъкне. Така и не е успяла обаче. Елизабет се е превърнала в Лис. Някой трябва да продължи да носи чернотата по-нататък, Майлин. Ти винаги си разпространявала светлина около себе си. А аз-тъмнина. Всичко, до което се докосвам, замръзва.
Доходи й се до тоалетната. Несигурно пъхна крака в ботушите, наметна якето си. Не взе фенерчето. Познаваше всичко тук и на пипане. Когато зави зад ъгъла вятърът я удари в лицето. Миниатюрни ледени иглички бодяха очите й, поради което тя не можеше да ги отвори. Те се топяха и се стичаха по бузите й. Тя чу нещо. Ослуша се. Сякаш вятърът бе подхванал стъпките й и сега връщаше звука от тях обратно. Тя мина през дълбокия сняг, отвори вратата, стигна до седалката, вдигна капака и седна върху студената чиния. Мокър порив на вятъра премина през тоалетната.
След това стоеше отново отвън и се вслушваше. Във вятъра и във звука, който не бе точно вятър и който се приближаваше. „Това не са моите стъпки по снега - помисли си тя. - Стъпките се приближават отзад.” Две ръце я хванаха. И тя сякаш ги бе очаквала. Въпреки това се опита да се освободи. Едната ръка я удари. Болката се спусна надолу по врата й като ухапване от змия. Нещо гореше и излъчваше топлина в рамото и в гърдите й.
- Стой мирно! - прошепна той в ухото й. - Стой мирно и всичко ще е наред.
Лежеше по гръб на дивана. Гледаше как снегът нахлуваше в стаята. Не й бе студено. Снежното одеяло бе топло и я обвиваше.
Той стоеше по средата на стаята с гръб към нея. Бе сложил дърва, за да се разпали камината. Без да помръдва натежалата си глава, тя следеше с поглед очертанията му. От талията до черната коса, падаща на мокри кичури.
Успя да отвори уста и се постара да направи така, че устните й да издават звуци, които да могат да се превърнат в думи:
- Какво... си направил с мен?
Ехото от думите й се върна усилено. Той не се обърна.
- Бих ти инжекция. Тя ще ти помогне. Ще ти е добре.
„Вилям - опита се да каже тя. - Йоханес Вилям, Йо. На нас ще ни е добре. Заедно.”
Отвори очи, колкото можеше. Бе започнала да замръзва. В стаята бе топло. В камината имаше само въглени. Не го виждаше, но знаеше, че е там. Чуваше дишането му.
Ръцете й бяха пъхнати в нещо. Завързани заедно. Лежеше в ъгъла на дивана, гола. Устните й май бяха подути.
- Вилям.
Чу някакъв звук до масата. Той седеше там. Все още с якето, както забеляза тя, а качулката бе вдигната върху главата му.
- Студено ми е - успя да процеди тя.
- По-добре да ти е студено. Тогава няма да те боли толкова. Студът е като наркоза - в гласа му се появиха нови интонации. Не съвсем нови, но преди едва се забелязваха.
- Защо си ме инжектирал?
Той се обърна към нея:
- Повече ми харесва, когато разговаряме така. Тихо и спокойно - хвърли нещо върху лавицата на камината той.
- Виждам по списъка с прозвъняванията, че не си се обаждала на друг, освен мен, тази вечер. Имаме много време.
- Можеш ли да ми свалиш белезниците?
Той цъкна с език.
- Сега ще е така - каза той, както й се стори, с огорчение. - Ще свикнеш. Както Майлин.
Тя затвори очи. Все още се опитваше да отбягва тази мисъл. Мисълта, че не Бергер е убил Майлин.
- Ти ми се обади онази сутрин. След като бе изчезнала. Усетих колко си огорчен.
Той стана, прекоси стаята и спря пред нея. Тя видя контурите на челюстта му и сенките в очните кухини.
- Тя не трябваше да стига до Илва.
Тя се размърда:
- Илва ли? Свързан ли си с това?
Той сви рамене:
- Бях.
- И Майлин го е разбрала?
- Да.
Той се приближи до камината, преобърна почти догоряла цепеница и тя пламна отново.
- В едно от нейните списания имаше статия за неразкритото убийство. Едва след като тя я прочете, започна да се досеща за връзката. Преди да дойде тук през онзи ден, седеше и търсеше нещо в мрежата. Чула, че съм се прибрал, тя излезе, премахвайки линковете. Аз обаче ги открих, докато тя беше в банята. Сума ти стари статии за Илва. Бе ги чела тайно.