Той стоеше до прозореца и гледаше навън.
„Сега вие сте му стопанките. Аз трябва да замина.”
Говореше странно. Не както преди заминаването си за Берлин или Амстердам. Там той отиваше за няколко седмици и после се връщаше с подаръци.
Той сяда на края на леглото. Гали я по косата. Обикновено не правеше така. Обикновено я гледаше дълго със странна усмивка, но никога не я докосваше.
„Защо си тръгваш?”
Не отговаря дълго нищо. Най-накрая поклаща бавно глава:
„Ще ми е мъчно за теб, Лис. Ние си приличаме, ти и аз. Никой не може да направи нищо с това”.
Вилям запали парафиновата лампа. Остави брадвата до камината и запрелиства бележника й. Всичко, което бе писала на Майлин. Не смееше да си представи какво бе направил с нея. Освен че я бе оставил да измръзне. Лис сега също мръзнеше, настръхнала цялата в ъгъла на дивана. Не му се сърдеше. Бе й бил още една доза. Приятната болка я обгръщаше.
- Когато си се канел да се удавиш, Якето те е спрял - опита се да говори тя и забеляза, че гласът й е като гъст сос. - Той те е спасил.
Вилям не откъсваше поглед от бележника. Прелистваше го, като че ли напълно потопен в записките й.
- Трябвало ти е някой, който да те прегърне. Той обаче се е възползвал от теб.
Изведнъж той захвърли бележника и застана над нея:
- Откъде го измисли това?
Тя не можеше да вдигне ръце, за да се защити.
- Изпратила ли ти е още нещо? Няколко диска ли имаш? Ако си скрила нещо...
- Не, бе само един. Онзи, който скрих под матрака.
Той се изправи отново.
- Защо никой не трябва да знае за Якето? - простена тя. - Нали той е постъпил зле с теб. Ти не си виновен.
- Нищо не разбираш, така че по-добре млъкни - засмя се той. И също толкова внезапно стана сериозен. -Пускайки ме, той рискуваше много. Можеше да изгуби всичко, да попадне в затвора, да го замерят с камъни и да го обесят. Разбираш ли? А той рискуваше, за да мога да съм с него. Колко хора са готови да зарежат всичко само за да бъдат с някакво момче?
- Разбирам - промърмори тя.
Той взе отново бележника, седна в креслото до камината и продължи да чете.
Тя се изхитри да седне на дивана и да стъпи на пода под светлината на парафиновата лампа. Застана пред него, гола и с ръце, вързани зад гърба толкова здраво, че от китките към пръстите й пробягваха тръпки.
- Ти си убила човек - каза той, без да вдига поглед.
За пръв път тези думи бяха произнесени от друг. Сега обаче нямаше никакво значение.
- Всичко, което е написано там, е истина - чу тя собствения си отговор.
- А сега ще ми обещаеш, че ще мълчиш. И аз ще те пусна оттук.
Не бе мислила за това.
- Не мога да те пусна - каза твърдо той. - Бях тук и при предишното ти идване. Исках да си изясня дали знаеш нещо. Тогава те пуснах, но сега не мога. Не искам да те лъжа. Ще бъда откровен с теб. Никога вече няма да излезеш оттук - хвърли бележника в камината той. - Разбираш ли?
Лис гледаше как малко огънче започна да облизва червената плюшена корица.
- Майлин не трябваше да остане жива не заради Илва -каза той с помръкнал глас. - Йо и Якето бяха сключили договор. По-добре умри, но никой не трябва да разбере за това.
До горящия бележник Лис видя останки от друга корица. „Шандор Ференци” - прочете тя. Съдържанието й се бе превърнало в купчина пепел.
- Майлин е разбрала това - промърмори тя.
- Никога не се отказваше - отряза Вилям. - Все питаше и питаше кой е Якето.
Лис се опита да задържи остатъците от мислите си, напиращи да отплават някъде далече, по-далече от тази стая, от камината, от пепелта и студената дървесина - от всичките миризми, които щяха да останат след нея и Майлин, след баща им, който, застанал веднъж до леглото й, бе казал, че трябвало да замине, след баба им, която бе търсила убежище тук, докато светът не бе дошъл и не я бе взел.
- Майлин е разбрала, че Якето е Бергер.
Вилям я гледа дълго.
- Да, така е - отговори най-накрая той.
- Тя е искала той да те издаде в „Табу”. Искала е той да наруши договорката ви.
Вилям поклати глава:
- Ходех при Бергер всеки ден, след като Майлин... изчезна. В края на краищата той разбра какво се е случило с нея. Дори поиска да разкаже това пред камерите. Бе сигурен, че ме контролира. Накарах го да повярва, че ще отида в предаването му и ще си призная. Планирахме го заедно. Шокова телевизия. Радваше се като дете. Жалко, че се наложи да го лиша от тази му радост.
Опиянението, в което бе изпаднала, не приличаше на привичното й.
- Ти си ненормален, Вилям - прогъгна тя. - Ти си едно ненормално лайно.
В отчуждението си разбра, че той чакаше точно това - тя да го ядоса. Той скочи и я помъкна към стола за косата. До камината лежеше кълбо връв. Той го омота около талията й, стегна гърдите й и върза връвта за облегалката на стола. От свободния й край направи примка, която надяна през главата й.