- Същата като тях си! - изръмжа той. - Няма да ми е мъчно за теб.
Тя се закашля.
- Майлин е правила всичко, за да ти помогне - произнесе тя. - Майлин се е грижела за теб.
Той подсвирна:
- Накара ме с измама да проговоря. И докато говорех, седеше и ме галеше. Събличаше ме. Водеше ме в кабинета си.
- Лъжеш. Майлин никога не е правила така.
Той стегна примката на врата й:
- Може пък сестра ти съвсем да не е била такава светица, каквото я мислиш?
- Но тя е била с теб - закашля се Лис. - Готвели сте се да се ожените.
Очите му се разшириха и потъмняха. „Освободи се за Деня на свети Ханс” - прозвуча някъде в нея. Значи той, Вилям, й бе изпратил есемеса от телефона на Майлин.
Тя изцеди от себе си думите, които знаеше, че не трябва да казва:
- Тя искаше да те напусне.
Той стегна още по-силно примката. Връвта се вряза в гърлото й. Тя усещаше как главата й се разширява, а стаята се изпълваше с червеникав дим.
- Тя трябваше да обича всичко в мен - изсъска той, - независимо какво правех. Независимо какво бяха направили с мен. Тя обаче ме излъга. Не понасям, когато ме лъжат. Разбираш ли? Когато някой започне да лъже, това е краят - той отслаби примката. Въздухът нахлу в гърдите й. - Разбра ли сега? Нагледа ли се?
Червените петна пулсираха в мъглата. Тя нямаше вече сили и изведнъж погледът й се проясни. Той държеше нещо в ръка - игла на спринцовка. Свали капачето й. Тя усети как той доближи иглата до бузата й и внимателно я драсна, след което я доближи до дясното й око.
- Нагледа ли се? - повтори той.
Тя се опита да се извърне. Тогава той стегна отново примката. Мъглата с червените петна се върна.
Тя отвори уста:
- Вилям...Йо -прозвуча като молитва, но не излизаше от нея. Гласът й бе дрезгав и мрачен.
- Сега туке Йо-заяви той. -Мили Йои всичко подобно.
Той наведе спринцовката и заби иглата в зърното й.
Болката премина през гърдата й и се спусна някъде зад гърба й като пипала на медуза, обхващащи и парещи цялото тяло.
-Ти си добро момче, Йо. Толкова добро, добро. Нищо няма да ми направиш. Нищо.Защото и ти също мислиш така - и ти също. Мислиш, че не те познавам ли, Лис Бйерке? Мислиш, че Майлин не ми е разказала всичко, което ми трябва за теб?
Той извади иглата и постави ръка върху челото й. Сложил пръст върху клепача й, той го вдигна. Сега тя бе дошла напълно на себе си и с всички сили тръскаше главата си. Той хвана косата й в желязна хватка. Тя усети студеното острие върху очната си ябълка. Като насекомо, кацнало там с готовото си огромно жило. Ухапа я два пъти. След това обвивката се скъса. Другата болка. Болката я разкъса, откри я, повече нямаше къде да се крие. Нещо се разтече в окото й, светлината на лампата смени цвета си, стана черна, а от тази тъмнина излизаше дъга.
- Нека ти покажа едно място - заяви тя.
Той се наведе плътно към лицето й:
- Какво място?
- До самото езеро е.
Той извади иглата. Нещо потече по бузата й.
- Само не второто - помоли тя. - Засега недей! Докато не ти покажа мястото.
- За което си написала в бележника ли? Където искаш да легнеш на снега, да гледаш дърветата и да премръзнеш до смърт?
Тя се опита да кимне:
- Наблизо е.
Той допря иглата до клепача й. След това я свали, отпусна примката, хвана я за косата и я блъсна на пода.
- Покажи ми го! - изсъска той и взе брадвата, оставена до камината. - Покажи ми къде искаш да умреш.
Тя тръгна първа надолу - боса и гола. Вятърът духаше откъм езерото и пареше гърдите и бедрата й. Стъпките му по снега бяха на няколко метра отзад. „Страх те е, Лис.” Гласът на Майлин бе изчезнал и сега с нея говореше баща й. „Най-сетне те е страх.”Страх ме е.„Не искаш да умираш.”Не искам да умирам.Тя вдигна глава. С едното си око забеляза нещо сиво в тъмнината между дърветата. Бе останала само тази ивица. И шумът на вятъра.Когато замина, аз исках само това-да легна в снега и да усетя обвиващия ме и освобождаващ ме студ.„Ще ми е мъчно за теб, Лис. Ние си приличаме, ти и аз.”
Тя се обърна към високия слаб силует. Лицето му се появи от сивотата, точно пред нея.
- Мога ли да поседна малко тук, на камъка? Да погледам езерото за няколко минути.
Той изхъмка. Тя вече не усещаше краката си. Студът се бе впил в прасците, в коленете й. Запълзя по заледената каменна стена.
- Помогни ми - помоли го тя.
Той се качи също на камъка, приклекна до нея, хвана я под мишниците и я вдигна. Около секунда стояха плътно един до друг. Тя погледна лицето му. Очите му вече не бяха зли. Бяха пълни с нещо друго.
- Бедната Лис - прошепна той.