Тя се хвърли рязко напред. Удари го с глава с всичките сили, които бяха останали в премръзналото й тяло. Застанал на края, той се олюля, размаха ръце, изпусна брадвата и се опита да се хване за хлъзгавото й рамо. Всичко отне секунда или две. След това той падна назад. Тя чу как нещо се удари в камъка, след това - плисък и той потъна в незамръзналата вода.
Тя се спусна по обратната страна на камъка. Изправи се на крака. Като че ли той крещеше, но тя не се обърна, вятърът вие.” Започна да напредва през дълбокия сняг. „Не към вилата. Там той ще те намери.” Претича покрай плевника. „Няма да умреш, Лис.” Покатери се по склона, намирайки по-малко стръмно място. Запълзя нагоре, снегът я всмукваше, но тя вече не искаше да изчезне в него. На върха бе по-студено. Тя се опита да се скрие под дърветата. Спря зад дебела ела. И тогава чу стъпки. Приклекна под най-долния клон. Шепот в ухото й: „Няма къде да се скриеш от мен.” Притисна се до ствола, опря бузата си до грапавата кора.
Малко по-късно - след минута или след десет минути - трябваше да стане отново. Надникна през клоните. Тя познаваше тези дървета. Те й показваха пътя. Това бе нейната гора, не неговата.
Прехвърли се през пряспата и излезе на пътя. Искаше да се изправи на крака, но те не я слушаха. Опита се да пълзи по корем надолу, с ръце, завързани зад гърба. Придвижи се няколко метра, след което цялото й тяло отслабна. Тогава тя се свлече, свивайки крака под себе си.
В далечината се чу шум от двигател. Тя извърна глава и видя светлината на фарове, танцуващи между дърветата. „Дошли са за теб, Лис. Всичко е наред.”
Епилог
Вторник, 20 януари
Дженифър Плотерюд изключи компютъра, закачи белия халат в гардероба, излезе в коридора и заключи вратата след себе си. Току-що бе решила да си подари чифт нови ботуши. Бе ги намерила в мрежата, в „Хети и Му”. Те също бяха от кожа на антилопа, но с бронзова катарама, която ги правеше по-груби, което пък съответстваше повече на сегашното й настроение.
Бе четири и петнадесет. Родителската среща за десетите класове бе в седем и Ивар бе решил, че все някога трябва да отиде и тя. Освен това бе обещал да приготви обеда по-рано, защото момчетата имаха тренировка. На практика бе ред на Ивар да отиде на срещата и Дженифър се ядосваше, че му бе позволила да я уговори. Тя погледна още веднъж часовника си и реши да направи замисленото. Напук на всичките си домашни задължения тя се отправи към централната сграда на Централната болница и влезе в голямата зала, приличаща на самолетен хангар.
Качвайки се по стълбите към болничните стои, тя си спомни за Руар Хорват. Беше му се обадила малко преди това и му бе намекнала, че може да го посети в близките дни. Той обаче имаше други планове. За трети път през тази седмица бе чула смънкан отговор. Защо не й казваше истината? Нима си мислеше, че тя няма да я понесе? Ядосваше се, че не бе могла да му покаже с каква лекота може да приеме това. Беше сбъркала за него. Когато се бяха запознали на банкета, й се бе сторило, че той е сангвиник. Кой обаче не е сангвиник на коледния банкет? Сега все повече й се струваше, че той е нещо средно между меланхолик и флегматик, което не го отличаваше особено от Ивар и останалите норвежки мъже. Не за първи път Дженифър грешеше така жестоко, но не можеше и дума да става за преоценка на тази Хипократова система.
Докато тя потропваше с токчетата си по коридора на втория етаж, насреща й се мяркаха лица. Някои познаваше и им кимаше, но повечето й бяха непознати. Щеше да тъгува няколко дни, реши тя, а след това щеше да й мине. Обикновено ставаше така. Дори и за Шон й бе минало. Във всеки случай можеше и да не мисли за него. А тази история с Руар Хорват бе просто лекарство. За известно време бе подтиснала страха си от стареенето, но сега това не й трябваше.
Уточнила на регистратурата номера на стаята, тя почука на предпоследната врата в коридора. Вътре бе тъмно и тя не забеляза веднага фигурата, седнала в креслото до прозореца.
- Здрасти, Лис.
Момичето се обърна. Едното й око бе скрито от огромна превръзка.
- Здрасти - отговори тихо тя.
Дженифър затвори вратата след себе си:
- Разбрах, че още си в болницата. Прииска ми се да те видя.
Лис включи осветлението. Изглеждаше още по-слаба, отколкото при последната им среща на погребението на сестра й. Около врата й имаше превръзка с абсорбиращ компрес.
- Имам си всичко. Хранят ме.
Тя кимна по посока на масата, на която имаше чаша с жълт сок и бисквити. В чиния имаше и недокоснат сандвич със сирене.
- Утре ли те изписват?