- Вилям е наричал Бергер: „Якето”.
- Ако това е вярно - бе я прекъснал инспекторът, - някои важни тухлички си идват на мястото. Ако Вилям е бил на дванадесет години, това би могло да е през деветдесет и шеста година. Назовал ли е мястото?
- Струва ми се, че във файла на Майлин пишеше нещо за Крит.
Викен се бе оживил, бе извадил лист хартия и си бе записал нещо.
- А възможно ли е да е имало няколко диска? - се бе поинтересувал тай.
- Вилям е унищожил онзи, който Майлин ми бе изпратила. Той е унищожил всичките записки на Майлин. С Якето били сключили договорка. По-добре всеки от тях да умре, отколкото да издаде другия. Майлин е загинала, защото си е изяснила кой е Якето.
- И въпреки това Бергер е смятал да разобличи Вилям като убиец пред камерите? Намекнал е за това в интервюто си за вестника.
Лис си бе спомнила какво й бе казал за това Вилям:
- Той е накарал Бергер да повярва, че ще си признае за убийството в шоуто „Табу”.
Инспекторът бе потъркал с два пръста гладко избръснатата си брадичка.
- Бергер, изглежда, е изгубил и остатъците от здравия си разум - бе отбелязал той. - Не съм наясно още с договорката, но ако разказът ви е истина, е ясно как е допуснал Вилям до себе си. Какво точно се е случило - са само догадки. Ние обаче намерихме следи... Е, двамата са били заедно в квартирата му точно преди смъртта на Бергер от свръхдоза хероин.
Лис не бе искала да слуша повече за това.
- Онова момиче от Берген - бе казала тя. - Илва Рихтер. Защо Вилям я е намерил седем години след пътуването до Крит? Имали ли са нещо общо през ваканцията?
Викен бе разперил ръце:
- Все още не е ясно дали ще получим отговор на това в хода на разследването. Все пак ще остане и нещо неясно.
„Налага ни се да се примирим с много неща” - бе си помислила Лис, когато инспекторът си бе тръгнал. В деня, в който се бе събудила се в болницата, тя бе разбрала, че си е разчистила сметките със самата себе си. Бе тръгнала по пътя към смъртта, но бе останала жива. През следващите дни, докато бе седяла и гледала през прозореца с едното си здраво око, това чувство бе отслабвало. Защото що за сметки бе разчистила? Това, че едва не я бяха убили, означаваше ли нещо за Зако или за семейството му?
В един момент, докато инспектор Викен бе стоял, хванал дръжката на вратата, Лис бе готова да изстреля всичко, което се бе случило на „Бльомстраат”. Бе отворила уста, за да го разкаже, но изведнъж бе решила, че е по-добре никой да не го узнае. Трябваше сама да си носи кръста. Да живее в самота.
Влезе една медицинска сестра. Почука, след като вече затваряше вратата след себе си.
- Всичко ли си имате, Лис?
Произнесе името й така, сякаш бяха стари приятелки, срещнали се отново. Между другото, бе санитарка. Пълничка, с остър поглед, но тренирано дружелюбна.
На Лис не й се ядеше и не й трябваше ничия помощ. Спомни си обаче за какво може да помоли.
Санитарката веднага се върна и остави на масичката химикалка и малък бележник.
Тя седи високо над земята, а главата й почти опира в облаците. Държи се за дългата му коса, като за юзда, но не може да управлява и изведнъж я хвърлят. И тя се рее във въздуха, и се носи към земята. Аха-аха да се пребие, но изведнъж я хващат огромни ръце. Те я качват обратно на раменете. Тя вика и го моли да престане, но отново я хвърлят и я ловят. Отново и отново, защото и самата тя иска това да продължи.
Това трябваше да напиша в бележника, който ми подари, Майлин. И нито дума за онова, което се случи в Амстердам. Защото то не започна там. Всичките истории започват на друго място. Може би край нашето езеро или в къщата в Льоренскуг, много преди да се родя. И така бих могла да нося това в себе си-да пиша за него, без да го споменавам с нито една дума. Онова, което се случи и би могло да се случи, и което доведе след себе си другото - сянка със сенките, кръг в кръговете. Пръстът, потопен във водата, я завихря. Някъде в студената тъмнина съм се появила аз.
Телефонът на стената иззвъня. Тя позна гласа на санитарката:
- Обажда се вашето момче. Да ви свържа ли?
Лис примижа с единственото си око, след това се разсмя:
- Нямам никакво момче.
- Той каза така, когато го попитах.
Като че ли санитарката се учуди, но без да обяснява нищо повече, я свърза. Гласът на Йомар не бе неочакван за Лис.
- Наглостта второто щастие ли е? - изръмжа тя. - Откога ти си моето момче?
Чу как той се засмя:
- Медицинската сестра ми го предложи. Аз не можах да обясня отношенията ни. Нека хората си мислят, каквото си искат. Обикновено това помага.
- А защо си мислиш, че искам да говоря с теб?