- Трябва да знам как си.
Тя бе по стария анцуг, който Таге й бе донесъл от вкъщи. Долнището бе късо, а цветът му й бе харесвал, когато бе на шестнадесет години. Бе развлечена; без грим; с превръзка на главата, скриваща половината й лице.
- Добре поне, че не ти е хрумнало и ти да се домъкнеш тук - каза обречено тя. - Седя тук като едноок трол.
- Чудесно. Ще почакам до утре.
- Утре ще ме изпишат.
- Мога да те посрещна. Да те откарам до вас.
Това пък къде беше? Тя си помисли, че няма къде да отиде.
- Сигурно си спомняш всичко, което ти казах онази вечер по телефона?
- Всяка дума - увери я той.
- Такава съм си, Йомар Виндхейм. Ти ми харесваш, но никога, никога, никога няма да може да има нещо между нас.
- Казваш го вече за единадесети път. Нали чуваш, че се прозявам? - звукът, разнесъл се от слушалката, повече приличаше на хъркане.
- Нямаме нищо общо, така че не е необходимо да ме посрещаш.
Оставила слушалката, тя написа в бележника:
И все пак има човек, който ще издържи на разказа за случилото се на "Бльомстраат". Такъв, който да ми каже какво да правя. Може би той е единственият човек на света, на когото си разчитала напълно, Майлин.
Сряда, 21 януари
Вратата на кабинета на Далстрьом бе затворена. Лис почука, почака, но не последва нищо. Тя заобиколи къщата, мина покрай гаража и се изкачи на верандата. На звънеца имаше миниатюрен релефен пейзаж. Бутонът бе между острите върхове на планините, извисяващи се до тъмното небе. Тя чу две тихи позвънявания в къщата. В този момент вратата се отвори. Момиченцето на прага не бе по-голямо от шест-седем годинки. На гърба й се полюшваха две дебели черни плитчици.
- Ти си Лис - каза то.
Девойката потвърди правотата й.
- Без око ли си останала? - поинтересува се момиченцето. Бе с розово пухено яке и ботушки. Изглежда, че се канеше да излиза.
- Не съвсем - отговори Лис и влезе в антрето. - А ти си без преден зъб, както виждам.
- Е и какво? Скоро ще ми порасне нов.
Момиченцето отвори уста и посочи бялото връхче, което едва се виждаше във венеца.
- Без осем зъби съм - обяви то и направи екскурзия с езика си из устата си, броейки владенията си. - А ти си останала без сестра - каза то, приключвайки броенето.
Лис разбра, че Далстрьом бе разказвал за нея на дъщеря си.
- А аз не знам как се казваш ти - каза тя.
- Елизабет - отговори момиченцето.
Странното бе, че това име бе произнесено от тъничък детски гласец.
- Така се казваше баба ми - отбеляза Лис. - Странно.
- Нищо странно няма - сви вежди момиченцето. - Познавам едно момиче от втори „Б”, което също се казва така. А още - и учителката ни. И още - лелята на мама.
Турмуд Далстрьом слезе в хола.
- Лис - каза той, без въобще да се учуди.
Той знаеше, че тя ще дойде. Дори й се стори, че се радваше да я види. Не й харесваше да я прегръщат малко познати хора, но ако бе поискал да го направи, тя нямаше да се противи.
Той се обърна към момичето:
- Не забравяй да се огледаш и в двете посоки, преди да пресечеш улицата, Бети.
И я погали по главата с обезпокоено лице. Дъщеря му въздъхна:
- Казвал си ми го сто пъти, татко!
Лис не можа да сдържи усмивката си.
- Разбира се, че съм ти го казвал - съгласи се Далстрьом и хвана плитките й с ръка. Ластичетата на тях бяха украсени с калинки - жълта и червена. - И да не забравиш да си сложиш шапката. Вечерта днес е ужасна.
След като момиченцето отпраши, той взе коженото яке на Лис и го закачи зад завесата до огледалото в просторното антре.
- Рядко съм сам вкъщи. Да отидем в хола.
Лис се зарадва, че няма да й се наложи да седи в кабинет. Така се чувстваше повече гостенка, а не пациентка.
Докато се качваха по стълбите, той я пропусна напред. В хола гореше камина.
- Искате ли още нещо? - попита той, върнал се в хола с кафе. - Дори и белгийски шоколад ли ще откажете?
Стори й се, че я дразни. Лис си помисли, че я изпитваше, преценяваше как отказва, размишляваше за отношението й към храната. Усети, че през цялото време се издава. Странното обаче бе, че това не я дразнеше.
- Какво казват лекарите за окото ви? - кимна към превръзката Далстрьом.
- Засега нищо определено. Предполагат, че ще запазя зрението си, но нямало да е като предишното.
Той кимна, без да се опитва да я утеши:
- А как е всичко останало?
Останалото ли? Дали бе за връвта, стягаща се около врата й? Или за лицето на Вилям, докато я душеше?
- Аз по принцип исках да поговорим за друго - каза тя. - Вилям е бил психично травмиран. Отишъл е при Майлин за помощ. Тя го е съблазнила.
Далстрьом седеше и я гледаше. Зениците му се разшириха леко, но дори и сега, изглежда, не се учуди.