- Струва ми се, че не ви трябва съвета ми - каза той. - Достатъчно е, че знам за това.
Тя се опита да разбере дали бе така. В този момент завибрира мобилният му телефон. Лежеше на шкафчето зад него.
Той стана и го погледна:
- Трябва да вдигна.
Тя също стана.
- Не си тръгвайте, Лис.
- Няма - каза тя. - Няма да си тръгна.
Той изчезна в кухнята и затвори вратата след себе си.
Тя чуваше гласа му през стената. Не думите, а тихия глас, от който отново се успокои. Изведнъж я обхвана благодарната радост, че има такива хора. Толкова спокойна би трябвало да се е чувствала Майлин, когато е разговаряла с него. На Майлин също й бе трябвал някой, който да понесе всичко.
Лис се приближи до прозореца и погледна навън. Сумракът се бе сгъстил, но тъмнината още не бе настъпила и светлината от прозореца ставаше все по-ярка. В градината имаше мокър сняг, отрупан с клонки и есенни листа. Градината преминаваше в гора, губеше се сред дърветата, поклащани от вятъра. Едното крило на прозореца бе открехнато и тя ги чуваше как скърцат.
Върху бюфета бе пълно със семейни снимки. Лис позна дъщеричката, която бе срещнала в антрето - с бяла рокличка с фльонги и училищна раница на гърба. На друга бе Далстрьом отпреди няколко години - косата му бе по-гъста и лицето - по-строго. Дълбокият и спокоен поглед обаче бе все същият. Седемнадесети май, Денят на независимостта - той бе с костюм и вратовръзка, и с момченце на раменете, което приличаше на него и държеше знаменце в ръка. На съседната снимка имаше жена с черна, вълниста коса. Нещо в лицето й напомняше за Грета Гарбо. Снимката бе черно-бяла и Лис се досети, че това е майката на Далстрьом. На друга снимка бе същата жена с дълга, вталена рокля. Прегръщаше я мъж с черна, гладко сресана коса. Той също имаше хлътнали очи и изпъкнала брадичка, още по-мощна от тази на Далстрьом. Лис взе снимката и я понесе към светлината. Сякаш се бе учудила, че Далстрьом имаше родители. Сякаш бе мислила, че той е същество с друг произход.
В този момент той се върна. Тя трепна, защото не бе успяла да върне снимката на мястото й. Като че ли това съвсем не го засегна.
- Интересувате ли се от семейни истории?
Тя проточи:
- Интересно ми е на кого приличате?
- А вие на кого приличате? - попита той.
- На баща си - отговори без колебание тя. - Почти цялата съм се метнала на него. И на баба си, неговата майка. Ако ви покажа нейни снимки, няма да откриете разлики между нас.
- И в друго отношение ли приличате на нея?
Тя хвана един кичур от косата си и започна да го върти:
- Нашата баба бе странна. Никой не я разбираше. Сигурно се е чувствала чужда в този свят. Умря в лудницата - Лис не уточни как се е казвала.
- Казвате го така, сякаш в това се крие предопределение.
Някъде в думите му бе скрит въпрос.
- Може би... - тя се извърна. - А вашият живот не се ли предопределя от вашите родители, баби и дядовци?
- Отчасти - отговори Далстрьом. - Баща ми искаше от менда стане нещои най-добре да е лекар. Никога не е мислил за психиатрията, защото не е много престижно. Самият той се занимаваше с конфекция, както се казваше тогава това. Повече от шестдесет години той продаваше дрехи и в неговите очи аз направих голяма крачка напред. И в това се състоеше основният смисъл на живота за баща ми - следващото поколение да се изкачи на едно стъпало по-високо.
Сякаш нещо изведнъж халоса Лис. Не знаеше откъде се бе появило това усещане. Все още стоеше със снимката на родителите му в ръка. Вдигна я и погледна добре облечения мъж с гладко сресаната коса - как прегръщаше жената, гледаща не в обектива, а покрай него, и усмихваща се, ако това беше усмивка.
„Записът на Майлин на диска - помисли си тя. - Там имаше нещо за бащата на Якето.”
- Прочетох всичко, което намерих за Елиас Бергер в мрежата... Баща му не е продавал дрехи. Бил е пастор в енорията на петдесетниците.
Разпръснатите безпорядъчно мисли изведнъж се съединиха. Тя се обърна към Далстрьом и прошепна:
- Якето.
Тя погледна лицето му. То се напрегна, очите му се присвиха. Тя знаеше.
- В родното ви място са ви наричали Якето.
- Така е.
Лис усети, че не й стига въздух. Вилям никога не бе казвал, че Якето е Бергер.Тя, сама,бе решила така. Вилям бе казал, че е по-добре да умре, отколкото да каже кой е Якето... Далстрьом не отместваше поглед от нея. За да избяга от него, тя затвори очи. Обхвана я срам. „Бързо му поискай прошка! - помисли си тя. - Далстрьом е добър човек. Поискай му прошка за мислите си, Лис!” Ако можеше да излезе оттук, без да вдига очи. Да се обърне и да избяга през вратата, без да среща отново този поглед... „Какво ще остане от мен, Майлин?”