Той се втурна зад ъгъла. Спря се зад сградата, хванал се за боклукчийската кофа. Трябваше да разбере дали не е сбъркал. Прехвърли се през оградата и се приближи до парка от другата страна. Прокрадваше се наведен покрай живия плет.
Те седяха между два храста. Светлината от кафенето от другата страна очертаваше силуетите им. Те се натискаха. Той пропълзя още по-близо, толкова близо, че чуваше шепота им. Даниел бе пъхнал ръка под блузката й. Той не виждаше нейните ръце. Сигурно се бяха скрили в шортите му.
Не, това не бяха те. Не бе Илва. Не бе Даниел. Бе твърде тъмно, за да разбере. Не шепнеха. Трябваше да отиде до апартамента й. Да почука. Ако тя си беше вкъщи, това щеше да означава, че в храстите е друга. А ако я нямаше вкъщи, можеше да каже на баща й къде е. За да дойде тук. Да ги завари в тревата. Нея - с късата поличка, свита на руло на корема й, и гащичките, висящи на глезените й, а Даниел отгоре, защото само истински идиот можеше да се съмнява кой е това и с какво се занимаваше там, в парка.
- Илва - каза той гласно. Повтори името няколко пъти, преди да се избави завинаги от него.
Имаше нещо в джоба си. Отварачката. Извади я и отвори тирбушона. Той бе остър и когато го пъхнеш под мишницата, бодеше пръстите. Намери дърво на детската площадка. Искаше да го надраска с острието на тирбушона. Трябваше да извади от себе си няколко думи за последен път. Не „Илва”, а „Илва, върви по дяволите”. Илва трябваше да отиде по дяволите. Не Даниел. Даниел не знаеше нищо за Илва и Йо. Искаше да надраска цялото стъбло, изрязвайки късове кора, та дървото да умре.
Нещо меко се отърка в глезена му. Той отдръпна крака си. Видя едноокото котенце, наведе се и го хвана за врата. Хайде, мяукай сега, досадо! Ходиш след мен, вечно търкаш задника си в мен, чуваш ли ме, скапана котко? Тя се дърпаше и се опитваше да го одраска. И тогава той се ядоса не на шега. Котенцето бе малко, не по-голямо от обувката на Арне, и от тази мисъл той изгуби разсъдъка си. Притисна безпомощното уродче до дървото с една ръка, а с другата си свали колана, надяна примка на котешкия врат и я стегна с всички сили. Котенцето висеше и размахваше лапи. Той преметна колана си през клонче и го загледа. С този поглед прехвърли цялата си злоба върху недъгавата котешка муцунка. Котката имаше само едно око, но това, по дяволите, бе твърде много, хрумна му на Йо, не на Йо, а на другия, който сега бе тук и който стоеше в тъмнината, удряше с чука и крещеше: „Не позволявай на урода да ме види. Никой не трябва да ме вижда”.
Той стисна главичката на животното в мъртва хватка, извади тирбушона на Илва и отдалечи котенцето със здрава ръка, за да не го драска. Зверчето мяукаше и съскаше, колкото сили имаше, но Йо го стискаше все по-силно и от миниатюрната му паст се стичаше нещо зелено. А, и ме плюеш, котешко изчадие! Той отвори насила здравото око на котенцето и заби тирбушона в него. Звукът, който издаде котката, приличаше на рев на бебе. Така бе плакала Нини една нощ през пролетта. Той заби тирбушона още по-дълбоко, докато нещо не поддаде в окото и нещо мокро не закапа върху обратната страна на дланта му. Направи още няколко оборота и издърпа тирбушона с всички сили, а котешкото вратле увисна в ръката му. Стегна колана си така, че тънкото вратле почти се разкъса надве. Зверчето обаче още не бе издъхнало. Той го остави да виси, приближи се до люлките и намери голям остър камък. Хвърли отпуснатото животно на земята, наведе се над него и го удря с камъка по меката глава, докато не чу как тя започна да пука като сухо клонче и миниатюрното уше се изпълни с кръв.
Разхлаби още веднъж колана си и захвърли отпуснатата козинка в храстите. Чу приближаващи се гласове и се скри между катерушката и люлките. Нямаше нищо чудно в това да дойде някой след целия този шум. Хората обаче го подминаха и слязоха по стълбите. Той се прокрадна до портичката и я отвори. На нея висеше шнурче, вероятно от анорак. Той пъхна ръка в храстите и измъкна лепкавата козинка оттам. Уви шнурчето около врата й и я взе със себе си. „Много добре знаеш къде я носиш - шепнеше някой в ухото му. - На чия, по дяволите, врата ще я закачиш!”