- Вие ми разказахте вашата амстердамска история, Лис. Грешката ви е довела до ужасни последици. Аз ви изслушах. Изслушах ви до края. Сега бих искал вие да ме изслушате.
- Колко е лежал във водата, преди да умре?... - промърмори тя.
Все още стоеше със снимката на родителите му в ръце. Не смееше да я остави на мястото й.
- Една есен, преди тринадесет години... - започна той и с периферното си зрение тя забеляза, че леко се е прегърбил, че е отпуснал лакътя си на бюфета и е подпрял главата си с ръка.
Не искаше да слуша, но й се наложи.
- Спрях го, когато се канеше да се удави. Спасих го. А той ме спаси мен...
„Взаимопомощ - помисли недоверчиво тя. - Така ли го наричате?”
- Правили ли сте секс с него - пророни тя.
Срамът все още струеше по тялото й, налиташе на тъмни вълни.
- Само веднъж. Почти веднъж. Внимателен. По негово желание. Гордееше се с това. Правех всичко, за да му помогна, Лис. Моля да ме разберете. Той не можеше да идва повече при мен, но не искаше да ме изгуби.
Тя усети в гласа му цял поток. Той можеше да я отнесе, където си поиска. Там, където щеше да я държи здраво. Тя можеше да се хвърли към него, да му позволи да прави, каквото си поиска. Или да го заудря с камък, докато не падне на пода и от очите му не рукне кръв. И вече нямаше да се надигне.
- Илва Рихтер - каза тя. - Знаел сте, че я е убил.
Той поклати бавно глава:
- Повярвайте ми, Лис. Вече не общувах с Вилям. Не бях го виждал осем години. Веднъж той се появи отново в кабинета ми. Застана на вратата и отказа да седне. Стоеше на ръба на пропастта и гледаше в нея. Не можех да съм негов терапевт, но познавах един необичайно способен психиатър.
Тя се опита да се вкопчи в думите му:
- Вие сте го пратили при Майлин.
Едва сега тя вдигна поглед. Лицето й бе посивяло, а челото й бе станало на хармоника.
- Майлин е разбрала това. Тя е разбрала, че вие сте Якето.
- Лис, скъпа... Ако можехте да разберете...
Гласът му стана още по-гъст. И все още желанието да се притисне в него, за да я прегърне и да я отведе със себе си, бе силно в нея. Но бе започнало да отслабва. Затова пък друго бе започнало да надделява. Ако го пуснеше навън, то щеше да изпълни цялата стая, да счупи всичко, което му попадне.
- Ако не бяхте покварил Вилям, той нямаше да убие Майлин - каза тя, без да повишава тон и тази спокойна констатация укроти кипналата злоба в нея, така че успя да довърши мисълта си: - Вие сте убил Майлин.
Тогава той каза:
- Вината, която човек може да поеме върху себе си, си има граници, Лис. Когато всичко е запълнено докрай, трябва да престане да се долива. Иначе няма да издържиш. Ако оцелея, мога да помогна на мнозина. Ако ли не, те ще останат в самота.
Тя усети ръката му на рамото си.
- Вие ми разказахте за вашата фатална грешка, Лис. А аз ви разказах за моята. Може да се каже, че сме квит. И че нещо ни свързва. Че вървим заедно и споделяме бремето.
Тя го погледна. Не видя в погледа му нито мъка, нито съжаление. Страст също нямаше, само партньорство. За организирането на акционерно дружество за транспортиране на трупове.
Тя погледна през прозореца. Навън се надигна вихър от листа и прах. След това всичко се слегна, образувайки нови шарки.
Без да каже нищо повече, тя се обърна, прекоси хола и излезе.
*
Седя в хола и гледам зимния ден, продължавайки мислено разговора ни. Как сте могъл, знаейки всичките нужди на децата, да постъпите така? - питаш ти. И аз отново се опитвам да ти разкажа за онази пролет отпреди тринадесет години, преди отиването ми в Макригиалос. Имах пациенти, телевизионни предавания, колонки във вестници и списания. Всички получаваха по частичка от мен. И аз имах какво да дам. А след това настъпи онзи ден в началото на април. Когато влязох в хола, в креслото, от което ти току-що стана, седеше Елза, тогавашната ми жена. Тя ме помоли да седна на дивана. След това каза: „Напускам те, Турмуд”. Не й повярвах. Имахме щастлив брак. С децата всичко бе наред. Правехме много неща заедно, дори и секс след почти двадесет години брак. „Това не е истина” - казах аз. След три дни обаче тя си замина. Аз се озовах в буря. Изведнъж тя започна навсякъде около мен и вътре в мен. Не знаех дали щях да го преживея. А след това всичко утихна изведнъж. И тогава ми стана наистина тежко. Да ставам сутрин. Да се мия, да се обличам. Без да говорим за ходенето до магазина. Или да возя децата на тренировка. Бях отхвърлен, озовах се сред друг ландшафт. Напълно тих. Съвсем мъртъв. Без дървета, без цветове, само с голямо, черно слънце, което поглъщаше светлината. Всичко, което чувах, бяха само стъпките ми като по пепел. Съчувствайки ми, един приятел и колега дойде и говори с мен, отначало - дружелюбно и внимателно, а след това - твърдо и решително. Веднъж, през ранната есен, той нахвърля някакви дрехи в куфара ми, качи ме в колата си и ме откара на летището. Бе ми запазил стая в хотел. По принцип и той самият се канеше да пътува, но нещо се случи в дома му, някой бе заболял, и в последния момент се отказа.