„Не можете да ме накарате да повярвам, че отношенията ви с Вилям са били взаимни, че сте били на равни начала.”
Бяхме, Лис. Отначало. Но Йо, както все още го наричам, се привърза към мен. Вкопчи се така, сякаш все още бе на живот и смърт. Той ме боготвореше. И аз не можех да бъда никой друг, освен този нужен му бог.
А Илва, ще попиташ ти, как не съм разбрал кой я е убил?
Не видях никаква връзка. Иска ми се да ми вярваш, Лис. Някакво момиче от Берген на име Илва. Снимка на първите страници. Може и да приличаше на онази, която бях видял през отпуска си преди много години. А можеше и да не е... Разбира се, щях да открия връзката, ако можех. Често говорехме за нея. Трябваше да изграждам образа й във фантазиите му. Да го уча как да се доближи до нея. Тя бе символът на женствеността. Водех го в тази посока, към нея, към момичето на неговата възраст. Не към Илва в буквалния смисъл, а към Илва като към образ.
Разбираш ли ме, Лис? Кажи ми, че ме разбираш.
Вече те няма тук. Само звукът от стъпките ти остана в стаята. Звукът на затръшнатата врата. И звукът на казаните от теб думи: „Вие сте убил Майлин”.
Знаеш ли, че всичко е в ръцете ти? Всичко, което ще се случи сега? Да се лутам слепешката. Във вечната суша. Или да намеря капка вода. „Света, надхвърлящ всякакво разбиране.”
*
Лис стигна до улицата и започна да се спуска в облак от студен газ от ауспусите. Отново заваля сняг, но вятърът стихна малко. Тя стигна до станцията на метрото и се завлачи по-нататък, покрай улицата. Краката още я боляха от измръзването. Равномерен поток от коли се движеше срещу нея и разпръскваше мръсния сняг.
Лис зави пред Централната болница и закрачи нагоре по улицата, покрай лудницата. Най-старото убежище за душевноболни в страната. Издигаше се тук вече повече от сто и петдесет години. Веднъж тук бяха затворили баба й. Няколко месеца преди да умре. Или тя сама бе приключила със себе си? Може би бе навързала бельото и дрехите си като въже, бе го закачила на кука или на полилея, бе го надянала на врата си и бе изритала стола? Никой не говореше нищо за това, случилото се бе зачеркнато от историята и бе потънало в мълчание. Какво бе останало след нея? Няколко черно-бели снимки на красива жена, странна и отчуждена.
Върху пътечката за езерото Согнсван имаше много дълбок сняг. Лис прокарваше пъртина. Чуваше звука от собствените си стъпки. Спря се и се обърна, разглеждайки следите си в дебелия сняг. „Скоро ще изчезнат - помисли си тя и тази мисъл се вкопчи в друга: - Той ме хвана и аз не се пребих. Подхвърляше ме отново и отново, но нито веднъж не ми позволи да падна.”
Стигнала до края на езерото, тя се реши. Не започна да се изкачва в планината, а зави надясно и пресече паркинга. Пред входа на Физкултурния институт Лис спря и изпрати есемес.
Минаха три минути и Йомар Виндхейм изтича надолу по стълбите.
- Извинявай, че те извадих от лекции.
Той стоеше с увиснало чене.
- Реших, че все пак си струва да видиш едноок трол - каза тя. - Обичаш ли да ходиш на шоуто на изродите.
Той се приближи. За втори път докосна с ръка бузата й. Този път тя не я отблъсна.
- Искам да те помоля за две неща, Йомар.
- Слушам те - каза той.
- Първо, да ме откараш в апартамента си. Както го бе планирал онази вечер, когато трябваше да ходим на ресторант.
Той стоеше и се взираше в здравото й око. Може би се опитваше да намери кода, с който да разшифрова и да си изясни какво се е случило.
- Лис... - каза най-накрая той.
- Второто ще ти го кажа после - прекъсна го тя. - Имам едно условие. Да не говориш за дядо си. Нито дума.
Бе облечен леко, само по една фланелка, но я прегърна, сякаш на нея й бе студено.
Стоеше гола до прозореца в хола му на осмия етаж и се опитваше да различи нещо сред околния сняг. „Сигурно през ясен ден оттук се вижда надалече - мислеше си тя.
- Целият град и фиордът, много надалече... Майлин не е казала нищо на майка ни за онези нощи в Льоренскуг. Искала е да я предпази. Сега никой не знае какво се е случвало там - мислеше си Лис. - Никой, освен онзи, който е заминал и не се е връщал. И освен мен, която не мога да си спомня нищо...” И с това трябваше да продължи да живее - между това, че не може да си спомни, и онова, че никога няма да го забрави.
Чу как Йомар стана от леглото. Влезе в стаята. Ръцете му я прегърнаха отзад. Миришеха на нещо като смола -нито твърде сладко, нито твърде силно. Може би щеше да се научи да обича тези ръце.