Изпълнил указанието, той се поуспокои малко. Върна се отново на детската площадка. Седна на една люлка. Бе твърде голям и тежък, опорите на люлката се тресяха и спокойствието му не бе надеждно, защото под корема продължаваше да го свива и не искаше да престане. На плажа бяха вдигнали жълто знаме, още когато бяха си тръгвали оттам с Даниел рано вечерта. Сигурно и досега бе вдигнат.
- Така би трябвало да бъде - мърмореше той. - Къпането е разрешено, но с повишено внимание.
Заключи се тихо в хотелския апартамент. В хола светеше. Сигурно Трулс се бе събудил и бе включил осветлението. Бе легнал на дивана до Нини. Одеялото се бе смъкнало от тях и лежеше наполовина на пода. Йо стоеше и гледаше спящите телца. Щеше да липсва на Трулс. „Необходим си на Трулс, Йо.” Майка му щеше да се срамува и да плаче. И много да се самосъжалява. Нини бе още твърде малка, за да разбере каквото и да е. Щеше да липсва само на Трулс. Той вдигна одеялото и зави брат си и сестра си.
Забеляза, че цялата долна страна на ръката му е изцапана със зелена мръсотия, смесена с кървави кичурчета. Промъкна се във ваната и отми всичко от себе си. В спалнята бе тихо. Майка му трябваше да изтрезнее. Арне още не се бе върнал. Ето какво можеше да направи - да отиде в бара. Да намери Арне, който висеше там със слабата жена и другия мъж. Да се приближи, да грабне нещо от масата - нож, тирбушон. Да го забие в гърлото му отстрани, за да разпори всичко, което бе там, вътре, и кръвта да шурне като от градински маркуч от гръкляна на шибания Арне. Да разтърсва майка си, докато се събуди. Да я хвърли в такси заедно с Трулс и Нини и да отпрашат към летището. „Заминаваме, мамо, и повече няма да се връщаме. Разбра ли?” А Арне щеше да остане да лежи на пода в бара и кръвта му да изтича. В самолета тя нямаше да изпие нито капка, а когато се върнеха вкъщи - също. Щеше да им прави закуска за училище и детската градина, да води Трулс и Нини, а след това да ходи на работа, защото шефът й щеше да й се обади от болницата и да й каже, че иска да се върне на работа. Никога повече нямаше да се изляга по цял ден на леглото и когато се връщаха, щеше да си е вкъщи, щеше да мирише на печено месо и прясно изпечен хляб, а тя щеше да стои на стълбите и да се усмихва на връщащия се от училище Йо. „Всичко вече ще е така, мамо. Кучият син Арне си отиде веднъж и завинаги.”
Намери плик за писмо върху хладилника и го скъса на две половини. Извади един от цветните моливи на Нини, светлозеления. Трябваше да напише нещо. „Мразя ви” -можеше да започне така, но не се получаваше. След като приключи с писането на листа имаше само три думи: „Забравете за мен”.
От върха на стълбището прибоят приличаше на огромни котета, лижещи мляко. Събу маратонките си на най-долното стъпало и тръгна бос по пясъка. Сега той бе прохладен. Мина малко встрани от шезлонгите. Стори му се, че някой седи там, но не искаше да се взира. Приближи се до мястото, където бушуващата вода се надигаше и отново отстъпваше назад. Вървеше покрай пенестия край. Тук пясъкът бе твърд и почти на поддаваше под краката му. Продължи да върви до средата на плажа - мястото, където си се бе представял без задни мисли преди няколко дни. Щеше да плува напред. Покрай шамандурите. Все по-далече в черната топла вода. По посока на Африка. Никога нямаше да доплува до нея. Щеше да се умори. Можеше и да се уплаши, но най-вече щеше да се умори. Щеше да плува, докато имаше сили. Тогава топлото и тъмното щеше да се затвори над него... Изведнъж му стана леко. Дори вече не се ядосваше. Само се радваше. Изчезването му щеше да накара майка му да изтрезнее. Да напусне този шибан Арне. Щеше да стане по-добре за Трулс и Нини. И поради това той щеше да заплува сега. Илва нямаше никога да разбере, че това бе заради нея. А можеше и да разбере, когато се върнеше вкъщи и видеше какво виси на вратата й.
Той събу панталона и гащетата си, оставайки само по жълтата фланелка. Пъхна бележката от кухнята зад езика на едната си маратонка.
Стоеше точно там, където се стоварваше прибоят. Пяната кипеше около пръстите му и със съскане се пукаха малките мехурчета, „Вълните не носят нищо - мислеше си той. - Те идват само за да вземат.” Тръгна с плясък във водата.
- Хей, Йо!
Стоеше, без да се обръща. Опитваше се да мисли, че му се е счуло, но разбираше, че не е. Разбираше, че на пясъка зад гърба му стои Якето.
- Не е ли късно за къпане?
Никой не можеше да го спре. Да го забави можеше, но не и да го спре. Бе обещал. Само че не знаеше на кого. Може би на онзи, който стоеше в тъмнината и удряше с чука. Никой не можеше да го накара да наруши обещанието си.