Извърна се наполовина. Якето бе все със същите тъмни дрехи. Косата му изглеждаше мазна и рошава. В едната си ръка държеше цигара. В другата - маратонката на Йо и бележката.
- Нощта ще бъде дълга, Йо - каза Якето, без да показва никакво видимо безпокойство. - Имаш още много време - той си дръпна от цигарата и му я подаде. - Ела да поседиш малко с мен. Няма да се успокоя, докато не ми разкажеш как са работите ти с Илва Рихтер.
Скъпа Лис,
Ако си получила това писмо, значи вече ме няма. Седя и гледам как прахта се спуска бавно под лъчите на сивата светлина от прозореца, а отвън есенните листа се носят по вятъра и отново се спускат върху снега. Дори и сега тази мисъл ми се струва странна. Повече няма да ме има. Това решение не бе взето в последната секунда. То живееше дълги години в мен и ето че отново го извадих на бял свят. От теб зависи дали ще ти изпратя писмото, или ще го изгоря в камината и ще поживея още малко. Няма да ти звънна и няма да си мръдна и пръста, за да не ти повлияя. Известното облекчение, което ме обзема сега, е породено от мисълта, че всичко, което се случва, не е в моите, а е в твоите ръце. И с това облекчение е свързана още мисълта, че ако получиш това писмо, ще разбереш какво се случи тогава.
За пръв път го видях в самолета. Отиваше по пътеката към тоалетната. Вдигнах очи от книгата, единствената, която взех със себе си. Погледът му ме опари, но не мисля, че ме виждаше. Все още помня редовете, които четях и препрочитах там, до илюминатора:
Кой е третият дето винаги крачи до тебе?
Само двамата е теб сме когато броя
но когато погледна нагоре по белия път
някой друг има винаги крачещ до тебе
с наметка кафява покрит и с качулка
и не знам дори дали е мъж или жена ...
Но кой е този дето винаги крачи до тебе?[3]
Мога да напиша много неща за Йо и Якето. Мога да ти разкажа с подробности за първите ни срещи в Макригиалос през онази есен. Как не му позволих да се удави. Как той ме спаси. Не защото искам да се изповядам, Лис, а защото за мен е много важно да разбереш за какво ме съдиш...
Част I
Ноември - декември 2008 година
1
Петък, 28 ноември
Трябваше да свали грима си. Ивици от розовата кожа на лицето й прозираха под силната светлина. Фотографът бе настоял да се покрие с тази дебела бяла маска. Искаше нещо да покаже. Нещо замряло, контрастиращо с почти голото й тяло.
Тя разхлаби ластика и косата й падна на гърба й. Изглеждаше по-тъмна от обичайното, но все пак рижава. Известно време седя и се гледаше в огледалото. Извивката на челото, веждите, които бе оставила много гъсти, силно раздалечените очи. Това винаги й се бе струвало странно, но очевидно се харесваше на мнозина фотографи. А Вим, с когото бе работила през деня, твърдеше с насмешка, че в това имало нещоелфическо.Започна да прекарва четката по косата си. Бавно, следвайки къдриците. Четката заяде на едно сплъстено място. Когато го отскубна, корените на косата я заболяха - болка, напомняща й, че не може да остане дълго в това отнесено състояние. Минаваше единадесет. Част от нея изпитваше потребността да се пъхне в тъмната бърлога и да проспи две денонощия, че и повече. Пулсът й обаче бе твърде учестен и силен.
Върху поличката на огледалото вибрираше мобилният й телефон. Погледна номера. Бе непознат и тя остави телефона. Продължи да се сресва. Никога не бе харесвала тази твърда и упорита коса, която бе наследила, изглежда, от баба си. „Езици на пламъци” - казваше Зако, когато бе в мелодраматично състояние. А на фона на бяла стена или на небето косата й светеше и привличаше погледите, на които след това им се налагаше да побират в себе си и лицето със зеленикавите очи, които бяха силно раздалечени, сякаш гледаше накриво. Изправи гърба си и в огледалото се показаха гърдите й. Бяха твърде малки, но Зако настояваше да не ги уголемява, поне не сега, защото твърде добре се вписвала в образа намладо момиче.Като от роман на Джейн Остин, казваше той. Зако никога не бе чел Джейн Остин. Честно казано и тя не я бе чела.
Мобилният й телефон завибрира отново. Съобщение от Рике: „Лис, ние сме в кафене „Алто”. Жестока музичка. Зако пита за теб”.
През Лис прелетя мълниеносна ярост. Бе започнал да й праща есемеси чрез Рике. Нима все още си мислеше, че тя не знае, че спи с нея? Рике се бе издала една сутрин преди повече от седмица. Тя четеше Рике като книга. Четеше повечето хора. През онази сутрин погледът на Рике се движеше другояче. Смехът й бе с един тон по-висок от обичайното. Бе изпуснала ножа за хляб на пода, когато Лис я бе попитала дали не е виждала повече Зако през нощта. Веднага си бе признала. „Е и какво?” - бе коментарът на Лис, когато всичко бе разказано. Какво бе очаквала Рике? Че тя щеше да се вбеси ли? И когато нищо не се бе случило, Рике бе казала, че Лис е най-добрата й приятелка за цял живот и че никога повече нямало да позволи на Зако да ядоближи.Нима обаче можеше да устои? Зако я бе обработил из основи. Бе я опънал така, че тя ходеше и мислеше само за това по цели дни и чакаше да я изчукат отново по същия начин. Само мечтаеше за него и напълно бе превъртяла. Бе му вързана в кърпа. „Буквално” - помисли си Лис и забеляза усмивка на негримираното си лице в огледалото. Бе разбрала всичко, щом само Рике бе започнала да му прави услуги. Купуваше му дрога, когато бе на червено преди купон. Викаше му такси, когато му трябваше да пътува. Търкаше щръкналия си задник в дюкяна му, щом само имаше удобен момент. Лис й се надсмиваше тайно. Видът на Рике в ролята на размахващо опашката си кученце й я разтоварваше. Сигурно защото знаеше, че Зако никога нямаше да иманея саматав тази роля. Той не бе необходим на Лис и тя не се боеше да го казва. Тогава той ставаше груб и заплашваше. Напомняше й, че му е длъжница. Освен това плащаше квартирата им с Рике. Тя можеше да му отговори, че той удържаше твърде много от парите й от фотосесиите. Скоро щеше да има достатъчно връзки, за да работи самостоятелно. Не бе необходимо да си доктор на икономическите науки, за да прозвъниш веднъж-два пъти и да прочетеш няколко договора. Била му длъжница за дрогата, мърмореше той. „Ти какво, вдигаш шум за няколко хилядарки? - искаше да знае тя. - Искаш ли да си ги получиш на мига?” „Стига, Лис, успокой се” - съскаше той, но вече бе бит на негова територия. Една сутрин, случи се в малката кухня в квартирата им, той бе хванал двете й ръце, бе ги извил зад гърба й и я бе притиснал до хладилника. Беше болезнено и няколко дни след това синините не изчезваха, но тя го бе гледала право в очите, без да издава нито на йота болката си. Той можеше да я удари, да я унищожи физически за няколко минути, но тя не се страхуваше от него. Заплахите му предизвикваха само презрението й и това я отличаваше сред всичките мадами, с които се движеше той. Той не й бе нужен. А тя му трябваше. И той отдавна го бе разбрал, но все още обикаляше наоколо в заблуждението си, четяне знае това. Бе й намерил някакви връзки. Повечето бяха безполезни, защото тя не възнамеряваше да работи в порноиндустрията. Само неколцина от познатите му фотографи имаха други амбиции. И тя искаше да ги провери, без да се обвързва. Без да позволява да я омаят с празни обещания. Зако искаше тя да престане със заниманията си по дизайн, защото смяташе, че това отнема твърде много време. Плановете й не включваха да изостави обучението си. Имаше достатъчно талант, за да се възползва после от него. Работата й като модел бе само проверка на това как въздействаше образът й върху околните и защо? В какво можеше да се превърне този образ? Колко далече можеше да се изплъзне от онова, което беше или някога е била?