Лис отиде с кафето в банята. Застана пред огледалото. Не бе необходимо да се кипри. Кожата й бе мека и гладка, без пъпчици. И все пак бе приятно да си направи маска. Ако цялото й голо тяло можеше да се покрие с тънкия слой... Ако можеше да се увива с него, излизайки навън, и да го сваля, прибирайки се вкъщи, а кожата й да оставаше недокосната. Ако можеше същото да се направи и с очите. Да се насложи нещо не само върху веждите и миглите, но и върху самите очи. Да прикриеше всичко, което можеше да я издаде. Щеше да си купи лещи, въпреки че зрението й бе добро. С някакъв друг цвят - черни или кафяви.
Мобилният й телефон нададе два тънички писъка. Есемес от Майлин: „Не се обади. А тук се случи нещо, свързано с въпроса ти онази сутрин”.
Сестра й бе звъннала вчера вечерта, по средата на фотосесията, и Лис й бе казала, че ще й се обади, но не го бе направила. Съжаляваше, че е признала на сестра си за изплувалия спомен. По принцип всичко бе наред с паметта й и тя прекрасно помнеше всичките дни и седмици. Бе изчезнало само онова, което бе много отдавна. Други, като Рике, струваше й се, помнеха подробно целия си живот и дори деня, в който са им обули първите обувки. Спомените им бяха, изглежда, като филм, който можеш да превъртиш назад и да го гледаш, когато си искаш. При Лис не бе така. Тя си спомняше доста много неща, свързани с вилата, но не и преди дванадесетата си година. Всяко лято и всяка зима те прекарваха по няколко седмици извън града. По празниците и през ваканциите. Пътуваха с колата до Бюстермусан и теглеха натоварените шейни в планините до Ванген, а след това трябваше да ги дърпат и по пътеката до езерото Морван. Или пък - със ски от Лосбю. Когато бяха поотраснали, бяха ходили с Майлин сами, без възрастните. Понякога вечер. Под светлината на луната над Хайтшьоен и Рьоириван. Нагоре през тъмната гора с раници. Замирайки от щастие и благоговение в заобикалящата ги тишина.
А трябваше да си спомня повече неща. Майлин, сигурно си мислеше, че е заговорила за онзи едва уловим спомен от спалнята, защото той я измъчва. В такъв случай тя грешеше и Лис реши да й го каже следващия път, когато се чуеха... Не бе виждала сестра си вече от половин година. Късно през есента Майлин бе идвала при нея в Амстердам. Бе на някаква конференция. Нещо за насилието над деца. Тя се занимаваше с тази тема и трябваше да изнесе доклад. А след това бе останала за няколко дни. Лис й бе показала града. Бе я завела в колежа и във фотостудиото, в което работеше. Бе скрила по-голямата част от по-голямата си сестра. Не бе споменала нищо за купоните и кокаина. И бе внимавала Зако да стои настрана. Той не трябваше да се среща с Майлин. Бяха два свята, които трябваше да бъдат държани по-далече един от друг. Не можеха да съществуват заедно. И все пак откъде се бе появил въпросът на Майлин, когато Лис я караше към летището: „Как се справяш тук, Лис?”
Бе я засегнал толкова дълбоко, че дори не бе успяла да се ядоса. Всичко ще е наред с мен, би могла да отговори. Това бе нейният триумф над всичко, от което бе избягала. Над онзи живот, който никога нямаше да изживее.
Майлин не се бе отказала: „А помниш ли какво ти казах последния път, когато те освобождавах от полицията?” През последните години преди заминаването й Лис бе отвеждана на няколко пъти в участъка. Майлин бе съгласна, че войната в Ирак е отвратителна и бе крачила тромаво на някои от разрешените демонстрации, при които всичко бе тихо и мирно. На Лис това не й бе стигало. Тя бе влязла в група за активна съпротива. Бяха тръгнали на шествие към американското посолство и не се бяха зарадвали, когато полицаите бяха започнали да ги разгонват. Бяха побеснели и бяха отговорили с камъни и бутилки. Няколко души от групата бяха искали да стигнат още по-далече, така че нападащите ги са почувстват цялата им ярост. „Мислиш ли, че това ще помогне повече, отколкото мирните протести?” - бе я питала Майлин. Тя бе работила отвътре, както сама бе твърдяла, и тогава Лис й се бе ядосала: „Ако беше отвътре, щеше да си част от системата, в най-добрия случай - полезен идиот!” Майлин бе непоколебима: „Когато се биеш с полицията, на практика се опитваш да намериш власт, която е по-силна от теб и която ще те смели, като с това само ще потвърди колко е ужасно всичко на този свят”. Всеки път Лис бе искала сестра й да не се намесва, но Майлин не искаше по никакъв начин да я остави намира.
В колата, по пътя за „Схипхол”, тя бе казала: „Страхувам се, че продължаваш да се занимаваш със същото, както когато седеше по средата на улицата и чакаше да те връхлети полицията. Винаги си намираш някого, брутален и жесток, за да се биеш и да те бият”. „Не си го виждала” - бе й възразила Лис.