- Не сме се карали - каза Вилям, усещайки сигурно хода на мислите й. Тя забеляза, че той с мъка запазва спокойствие. - Всичко между нас бе прекрасно.
Лис отвори есемеса, който бе получила вчера от сестра си: „Връщам се от вилата. Там винаги мисля за теб”. А след това и нещо загадъчно: „Освободи се за Деня на свети Ханс през следващото лято. Ще ти се обадя утре”.
- Майлин е била на вилата - каза тя. - Може да се е върнала там.
Лис си представи сестра си на верандата. Как седеше и гледаше езерото. Това бе тяхното място. Там и двете бяха стопанки. Баща им бе искал вилата да остане само за тях и за никого другиго. И това бе всичко, което им бе останало от него.
- Вече ходихме там да я търсим - отговори Вилям.
- Нямаше я там. Вчера вечерта трябваше да говори по телевизията, но не се появила в предаването и никой не я е виждал...
„Зако, кучи сине - прелетя през съзнанието на Лис. - Не може да е направил това. Ще го убия.”
- С какво мога да помогна? - изцеди от себе си тя. -Аз съм на повече от хиляда километра от вас.
Започна трескаво да натиска бутоните, за да прекъсне връзката, защото спешно трябваше да си намери скришно място.
Приятелят на сестра й дишаше тежко в слушалката.
- През нощта звъняхме в полицията. Сега отивам там. Първо исках да поговоря с теб. Тя каза, че се готви...
Светлината в миниатюрното помещение се промени. Започва да прониква в нещата - в мивката, в огледалото, отдалечавайки се от нея.
- Ако Майлин изчезне, ще изчезна и аз - промърмори тя.
Когато влезе, Вим говореше по телефона. Посочи й някъде под капандурата. Очевидно искаше тя да застане там. Тя стоеше на прага на тоалетната и въртеше в ръце телефона си. Нямаше никакви позвънявания от Майлин. Само три от майка й, на които не бе отговорила. Тя се свлече по грапавата и драскаща гърба й стена. Седна и започна да мачка цигара. Още две съобщения от майка й. На гласовата поща. Първото: „Здравей, Лис, мама е. Днес сме четвъртък, двадесет и три часа и четиридесет минути. Моля те да ми се обадиш, когато получиш това съобщение. Важно е”. Делово, както винаги. Гласът обаче не бе твърд. Лис не бе в състояние да чуе и второто съобщение, но все пак не се сдържа. Бе записано сутринта: „Лис, пак е мама. Обади ми се. Става въпрос за Майлин”.
Бе напълно объркана. Вим стоеше над нея и нещо й говореше. Че времето изтичало, че таксиметровият апарат щракал, че той не бил евтин фотограф, а тя седяла тук и му губела напразно времето, сякаш бил кастриран негър. Тя се облече и измърмори нещо за нещастен случай. Изглежда, че й повярва, защото изведнъж млъкна и само поклати глава.
- Ела утре готова - извика той след нея.
Ранният декемврийски ден бе пълен догоре със студена влага, нахвърляща се върху нея покрай „Лайнбансграхт” и замразяващ я с течен лед, пласт след пласт. Улицата покрай канала бе хлъзгава, но тя въртеше педалите с всички сили. Някаква жена с палто и широкопола шапка стоеше до перилата на къща корабче и пушеше. Обърнала се, тя махна на Лис. Момичето увеличи скоростта. Двама старци ловяха риба от моста. Единият бе с кепе и плюеше във водата. Тя спря изведнъж. Подпря велосипеда на парапета и извади телефона си.
- Аз съм. Лис.
В другия край имаше някакъв звук. Отначало тя не разбра какво е това.
Майка й плачеше. Лис никога не я бе чувала да плаче. Можеше да затвори. Вече знаеше онова, което искаше. Нещо се бе случило с Майлин. Всичко се бе променило и вече никога нямаше да е същото. И в цялата тази гранивост, до която тя не смееше да се докосне, имаше нещо, приличащо на облекчение.
- От колко време я няма? - чу тя собствения си глас.
От несвързаните думи Лис разбра, че вече е от почти денонощие. Същото й бе казал и Вилям.
- Какво ще правим, Лис?
Майка й никога не бе задавала такъв въпрос. По-точно на нея, на Лис. Тя самата бе отговаряла на такива въпроси. Бе казвала какво да се прави. Винаги бе с една крачка напред, подготвена за всичко. А сега не можеше да говори разбрано и само повтаряше до безкрай тези думи: „Какво ще правим? Какво ще правим?”
- Ще ти се обадя - каза Лис и прекъсна връзката. Това обаче не бе разговор, а дупка посред бял ден.
Дойде на себе си от клаксоните на колите. Движеше се по „Марникстрат” и движението се бе увеличило. Бе застудяло и тя издишваше облачета пара, вдишвайки само минимално необходимия й въздух. В главата й нямаше мисли. Следваше схемата, разработена предварително, но излишна за известно време. Купи си сладолед. Половин килограм. Ванилов. Никакви ядки или шоколад. Взе си още голяма пепси кола и пластмасова лъжичка. Притъмняваше. Тя караше в кръг. Бе във Вонделпарк. Не знаеше къде бе изчезнал денят. Знаеше само, че е последен за нещо. И пръв за нещо друго. Със сладоледа и пепсито в раницата тя караше по „Марникскаде”. И изведнъж се озова пред квартирата, в която бе живяла с Рике. Мярна й се неясната мисъл да надникне при нея, да я накара да навести Зако, да го излъже така, че да се издаде. Да изкопчи от него признанието, че е виновен за изчезването на Майлин. Рике обаче не ставаше за подобно нещо.