Премина през асфалтираната площадка, на която няколко момчета играеха баскетбол в тъмнината. Те й извикаха. Започнаха да я свалят. Тя обаче продължи нататък, към градинката с пейката и се отпусна върху нея под слабата светлина на уличната лампа. Преди бе седяла често тук. Пейката бе покрита с тънък лед. Студът се заизкачва по гърба й. От него й стана по-леко. Сковаваше мислите й. Излизаше от вцепенението си само когато някоя кола преминаваше с грохот през мястото на съединяване на моста към другата страна на канала. Можеше да вижда влаковете в далечината, когато те се приближаваха или отдалечаваха от Централната гара.
И тогава отново се появи картината. Майлин в синята пижама. Обръща се и затваря вратата. Качва се на леглото, прегръща я. Освен това имаше и звук, свързан със спомена. Крачките на онзи, който стои отвън. Мандалото, удрящо по вратата. Някой чука все по-силно и по-силно, започва да барабани и Майлин я притиска по-плътно до себе си: „Никога, никога няма да ти се случи нищо лошо, Лис”.
Извади кутията от плика, отвори капака й. Сладоледът бе така замръзнал, че лъжичката се счупи. Откъртваше парчета сладолед с дръжката й и ги пъхаше в устата си. Студът проникна в стомаха й. Извади запалката си и я прекара няколко пъти под дъното на кутията. Скоро успя да отчупи големи парчета от ваниловата маса. Гладът й се усилваше, докато ядеше. Бяха минали само няколко минути, а тя вече бе изяла всичко. Смачка празната кутия и я хвърли в кошчето от другата страна на пътеката. Мушна се в храстите и изпразни стомаха си. Вкусът на ванилията продължаваше да е в устата й. Не бе изкарала всичко. Някакво парченце бе останало на дъното на стомаха й. Стоеше, опряла чело в едно дърво. Сигурно бе дъб, защото кората му бе цялата на остри пукнатини, в които можеше да се притиска.
Мислите й вече не се лутаха безредно. Бяха се събрали накуп. Можеха да бъдат отделени една от друга, една след друга. Майлин бе изчезнала. Трябваше да я намери, преди да бе станало късно. Зако бе помолил някой да я снима... Лис яхна велосипеда. Студът, веещ от стомаха й, не позволяваше на мислите й да се блъскат. Потегли обратно по „Лайнбансграхт”. Минаваше полунощ. Къщите корабчета бяха тъмни. Няколко лебеда плуваха в черния канал.
Прозорците на кухнята й също бяха тъмни. Гледаха към „Бльомстраат”. Можеше да му се обади или да изпрати есемес. Реши да поизчака. Спря се от другата страна на вратата. Стана й още по-студено. Мисълта, че Майлин е изчезнала, й се изплъзваше през цялото време. Оставяше само отпечатък след себе си. Гласът на майка й, готов всеки момент да секне. А трябваше да изчезне тя, Лис. На нея можеше да й се случи всичко. Тя вървеше по ръба, готова във всеки един момент да падне. Живееше там, където хората изчезваха. Криеха се или бягаха. Ако някой се бе обадил на майка й и й бе казал, че е изчезнала дъщеря й Лис, щеше да й е тежко, но мъката й щеше да е очаквана. Наполовина преживяна. Ако нещо се случеше с Майлин, това щеше да сломи сърцето й.
Мина повече от час, преди да чуе как от моста на „Принсенграхт” зави мотоциклет. След няколко секунди той спря пред входа. Бе сам. Тя се сдържа да не се втурне през улицата и да се вкопчи в якето му. Изчака го да изчезне. Изчака да светне в кухнята. Изчака още малко и му се обади.
- Какво искаш? - попита той, без да я поздрави.
- Наблизо съм. Прибирам се. Реших да намина.
Зако изгрухтя и затвори. След две минути и половина тя звънна на вратата. Той я пусна да влезе. Вратата на третия етаж бе открехната. В антрето миришеше на прясно измит под. Момичетата идваха винаги да чистят в дома му - напълно безплатно.
Тя се спря по средата на хола. Той седеше на дивана с кенче „ Амстел” в ръка, без да откъсва поглед от екрана, на който няколко футболисти тичаха насам-натам, ругаейки се помежду си. Без да чака покана, тя седна. Той не смееше да я попита какво я е довело при него. Изглежда, че приемаше появата й като нещо, което се разбираше от само себе си.
- Тук съм, защото трябва да ми кажеш някои неща. Преди седмица ти ми показа в кафене „Алто” една снимка. На сестра ми.
Той се облегна назад на дивана и вдигна крака върху масичката. С нежелание я погледна. Тесните му устни се свиха, сякаш сдържаше усмивката си.