Тя си поръча двойно еспресо и седна до прозореца. След като кафето й свърши, се реши да се обади на Зако. Да се срещне още веднъж с него. Да го попита направо дали той знае, че Майлин е изчезнала. Искаше да разбере по очите му дали ще я излъже.
Набра номера му. Изминаха четири-пет позвънявания. Отговори й дълбок мъжки глас.
- Зако вкъщи ли си е?
- Кой го търси? - попита в отговор гласът.
Тя се обърка малко и каза:
- Една приятелка.
- Приятелка ли? За какво ви е?
- Просто исках да го чуя - изтръгна се от нея. - Вкъщи ли е?
- Зако е мъртъв.
Тя едва не изпусна мобилния си телефон:
- Не ме будалкайте! Кой сте вие, дявол да ви вземе?
- Служител от криминалната полиция. Воутерс. Можете ли да ми отговорите на един въпрос?
Не си спомняше за какво я бе попитал. На „Харлемердайк” светнаха гирляндите. И шестолъчната звезда със сърчицето в нея. Покрай нея мина колоездач. Мъж с дете на седалката пред него.
Гласът прозвуча отново от телефона:
- Кога за последно видяхте Зако?
Чу отговора си отстрани, някъде отдалече.
- Преди няколко дни. Седмица, може би.
Зададоха й още няколко въпроса. За това в какви отношения са били. Какви наркотици е взимал? Взимали ли са ги заедно? Трябваше да съобщи пълното си име и адреса си. И да отговори с какво се занимава в Амстердам.
- Нали няма да откажете, ако ви помолим да дойдете, за да си поговорим?
- Разбира се - промърмори тя. - Ще дойда.
След това седеше и гледаше телефона си. Нещо я пробождаше около устата. След това се премести върху бузите й.
Бяха окачили всичките топки в кафетерията и ги бяха украсили със зелени клонки. Собственикът слезе непохватно от клатещата се подвижна стълба и й се усмихна:
- Ето че Коледа вече може смело да идва.
От бара се разнасяше гласа на Ленън: „War is over, if you want it”[5]. Усети, че една от ноздрите й протече. Извади носната си кърпичка. След като я погледна, видя, че е цялата в кръв. Притисна я отново към носа си и побягна към тоалетната.
- Наред ли е всичко? - попита я собственикът.
Тя се заключи вътре. Подържа кърпичката под ледената вода и я притисна до носа си. Тънка струйка кръв се стичаше по брадичката й и капеше върху белия фаянс.
Върнала се на масата, тя се обади на Рике. Рике вдигна, но не можеше да пророни нито дума.
- Нали не е истина? - виеше Лис. - Моля те, кажи ми, че не е истина.
Рике затвори.
След няколко минути се обади тя.
- Намерили са го сутринта... Двама негови роднини... На дивана... Задушил се е от собствения си бълвоч... - отново прекъсна връзката.
Лис остави банкнота под чашката за кафе и се затътри навън.
Картината изплува отново, докато се тътреше по улиците в Йордаан: да изчезне навътре в гората, в блатото, сред боровете, на място, което знаеше само тя и дори и Майлин не подозираше за него. Доколкото си спомняше, мислеше за него като запоследното мястои поради това обикновено се успокояваше от мисълта за него. Сега обаче нищо не можеше да я успокои.
Спря такси на „Хаарлеммерплейн”. Пльосна се на задната седалка. Шофьорът бе гладко избръснат, със сив костюм и миришеше на същия лосион за след бръснене, който понякога използваше Зако. Тя хвана дръжката, за да слезе от колата.
- Закъде е младата лейди?
Тя се отпусна на седалката. Мислеше си, че вече бе казала къде отива.
- Към „Схипхол” - измърмори тя и загърна тънкото си кожено яке.
Шофьорът се обърна и й намигна в огледалото.
- Пътуваме без багаж - коментира той и й предложи цигара.
Когато ти пиша, си спомням всичко, което искам да ти кажа, Лис, стига ти да ми позволиш да ти го кажа. Всичко, което се случи през онази пролет.Април е най-ужасният месец.Как преживях лятото, как се озовах на Крит през есента, под друго слънце, но с все същата черна светлина в мен. Сред хора, които плюскаха, пиеха и се чифтосваха. Те ругаеха и повръщаха, и не гледаха децата си. Там се запознах с Йо. Вечер седях и четях на терасата на ресторанта. Препрочитах отново и отново на свещи една поема. В нея се разказва, както ми се струва, за последните времена, във всеки случай за моите последни дни, за странстванията ми по изсъхналия свят без вода, без смисъл, в слепота, пустота и смърт.„Какво четеш?” -попита ме Йо, когато се приближи до мен. Той бе подозрителен, както сигурно по отношение на всичко, и повече от всички се нуждаеше от опора. Разказах му за поемата, повторих онази част, която се казва „Смърт от вода ", обрисувах му образа на мъртвия финикиец на дъното на морето.