- Зако е мъртъв.
Жената застина до прозореца. Остатъците от цвят изчезнаха от и без това бледото й лице.
- Нещастен случай - продължи Лис. В тези думи имаше някакво утешение. Самата тя можеше да повярва в това, ако го повтаряше често.
- Как?...
Лис седна на стола до холната масичка:
- Свръхдоза. Смесил какво ли не. Заспал, повърнал и се задушил с това.
Юдит ван Равенс се свлече на дивана:
- Това е невъзможно! Зако не се занимава с това. При него всичко е под контрол.
Лис не отговори. Известно време седяха мълчаливо. В другата стая звънна мобилен телефон. Юдит ван Равенс не реагира. Седеше наведена напред, кръстосала крака и забила поглед в масата. И изведнъж каза:
- Трябва да отидем в полицията. За мен ще е ад, но трябва.
- Защо?
Тя не вдигна поглед.
- Тези снимки не са случайни. Ако Зако се е забъркал в нещо и някой е инсценирал нещастния случай...
Лис я прекъсна:
- Сигурна съм, че сте права... Всичко е било просто шега.
Юдит ван Равенс я изгледа накриво:
- Наистина ли?
Лис кимна решително:
- След като поговорих с вас, съм убедена в това.
- Имахте ли... отношения?
Лис се направи, че не е чула въпроса.
- Точно така е било. Зако е искал да ме изненада. Нищо лошо не е замислял. И е съвпадение, че сестра ми е изчезнала веднага след като сте я снимала.
Миг на облекчение - каквото и да се бе случило с Майлин, то не бе заради нея, заради Лис. След няколко секунди обаче отново я загриза съмнение.
- Снимките още ли са у вас?
Юдит ван Равенс стана, отиде в съседната стая и се върна с телефона си.
- Не съм ги изтрила - каза тя и показа ММС-а на Лис.
- Вече бях забравила за всичко това.
- Мислите ли, че не трябва да отида в полицията?
Лис се забави няколко секунди, след което отговори:
- Доколкото знам, никой не се съмнява, че смъртта на Зако е нещастен случай.
2
Трябваше да се поразходи. Вървеше към града по „Конгсвайен”. Бе навалял много сняг, а тротоарът не бе почистен. Тънките й боти бяха замръзнали и тя се хлъзгаше върху леда. Телефонът й звънна. Помисли си, че е полицаят Воутерс. Рано или късно щяха да разберат това, Лис. Че някой е бил там през онази нощ. Че това е била двадесет и петгодишна жена, по-висока от средното, много слаба, с дълга рижава коса. Дори не се налагаше да разследват каквото и да било, за да я открият. Всеки, който познаваше Зако, щеше да им я посочи... Звънеше Рике. Веднага пристигна есемес от нея: „Къде си? Трябва да поговорим”.
Почти цял час се добираше до площад „Харалд Хардрад”. Изтича до будката, купи пакет „Марлборо” и бутилка вода. Запуши, щом само излезе на улицата. По-нататък на „Швейгорсгате” бе квартирата, която бе наела съвместно преди заминаването си. Сигурно още се даваше под наем. Сега там бяха се нанесли други. Катрине все още й пращаше есемеси от време на време и дори я бе навестила един-два пъти в Амстердам. Тя бе най-добрата приятелка на Лис.
Извади телефона си, за да й се обади. Катрине живееше в студентско общежитие. Тя също бе престанала да хвърля камъни и бутилки по кордоните от полицаи, екипирани с шлемове и щитове. Преди две години бе започнала да учи политология в университета и твърдеше, че е намерила по-добър начин за съпротива. За Лис не бе достатъчно да се премести в другия край на града. Трябваше й да избяга още по-далече.
Не й вдигнаха и тя пъхна мобилния си телефон обратно в чантата си. Закрачи към църквата по „Грьонландслайр”. Там спря. Обърна се и погледна към бетонното чудовище, в което се помещаваше полицията на Осло. В задната му част бяха килиите, в които бе прекарала твърде много часове. Нямаше нищо по-неприятно от звука на захлопващата се зад тебе врата. Да бъдеш заключена, без да знаеш за колко време... Вдясно от полицията бе алеята, водеща към затвора. Колко ли години даваха за убийство? По непредпазливост, ако й повярват. Щяха да я експулсират в Нидерландия. Интересно бе дали там съдиите бяха по-строги? Пет години? Десет или петнадесет? Може би повече от четиридесет, защото тя бе избягала... Да бъдеш заключена. Не за няколко часа или за една нощ, а за месеци и години. От това се страхуваше най-много. Когато не можеш да излезеш, когато знаеш, че трябва. Да крачиш безволно из тясната затворена килия. Да дърпаш решетката, да драскаш по стените. Да чакаш стъпките по коридора, подрънкването на ключовете. Определеното време за разходка. Да знаеш, че така ще е, докато остарееш. „Не става въпрос за теб, Лис” - опита се да мисли тя. Единственото важно бе да се намери Майлин. Всичко останало бе без значение.