Тя се затътри нагоре по хълма към входа на полицията. Какво би казала ти, Майлин? Опита се да си представи гласа на сестра си: „Никой не може да направи този избор вместо теб, Лис”. Това не й помогна много. Опита отново: „Не искам да си зле, Лис. На този свят няма нищо по-важно за мен от теб”.
Дръпна към себе си тежката врата. Тя не поддаде. „Това е знак - помисли си тя. - Не те пускат просто така”. В този момент обаче съседната врата се отвори и тя влезе в голямата зала.
Зад гишето стоеше момиче на нейните години в униформа на охраната. Две тънки светли плитки се спускаха върху яката му. Като че ли се бе научило да се гримира в детския театър.
- С какво мога да ви помогна? - изръмжа то.
Лис погледна към галериите над залата. Различните отдели, досети се тя, бяха боядисани в червено, синьо и жълто.
- Тук съм заради сестра си. Тя изчезна.
- А-а - отзова се безучастно блондинката. - Искате да съобщите за изчезване?
Лис поклати глава:
- Вече я търсите пет дни - не искаше да каже нищо повече тя на това дъвчещо дъвка същество. - Онези, които водят следствието, сигурно искат да си поговорят с мен.
- Как се казва сестра ви?
- Майлин. Майлин Сюньове Бйерке.
- Седнете ето там и почакайте.
След две минути извикаха Лис обратно на гишето:
- Никой от следователите по този случай не може да говори с вас сега. Напишете името си и номера на телефона си ето тук, на това листче, и те ще ви се обадят.
3
Понеделник, 15 декември
Шофьорът на таксито върна кредитната карта на Лис. Доста дълго вече живееше от тази карта. Не знаеше колко още може да тегли от нея, но не искаше и да знае. Стъпи в кишата. Предната вечер се бе затоплило. По-голямата част от нощта бе прекарала до прозореца в хотела на „Парквайен”. Бе седяла и гледала дъжда.
Внимателно се промъкваше между локвите по алеята към къщата. Почти четири години бяха минали от времето, когато бе за последен път тук.
Щом само звънна, вратата се отвори предпазливо. Появи се главата на Таге.
- Лис! - възкликна той и се хвана за челото.
Бе си пуснал брада - къса и бяла. На темето му едва ли бе останал поне един косъм. И очите му се бяха смалили зад кръглите очила. Когато го видя, й стана някак си по-леко. Може би защото не бе отворила майка й.
За миг изглеждаше, че се кани да я прегърне, но за късмет размисли.
- Кой вятър те довя? Хайде влизай - и той извика навътре в къщата: - Рагнхилд!
Таге все още произнасяше името й по този странен шведски маниер. Така и не бяха свикнали с това. Спомни си какво си бе помислила в деня преди петнадесет години, когато ги бе посетил за първи път. „Онзи, който произнася толкова странно името на майка ни, няма да се премести в дома ни.” Това обаче не бе помогнало.
Никой не отговори на Таге и той извика още веднъж, добавяйки:
- Лис е.
Лис чу някакъв шум в хола. Майка й стоеше на вратата, измъчена и без грим. Гледаше, отворила уста, но погледът й се рееше далече.
- Лис - промърмори тя, но остана на мястото си.
Лис събу ботите си и прекрачи през прага в коридора. Предварително бе решила да прегърне майка си, но сега не се получи.
- Ти си тук - приближи се майка й и я хвана за ръката, сякаш искайки да се увери, че очите й не я лъжат. - Виждаш ли, Таге, че дойде.
- Че да не би да съм твърдял нещо друго? - заяви Таге и огледа антрето. - А къде са ти нещата?
- Какви неща?
- Куфарът или чантата.
- Просто тръгнах.
- Виж ти - констатира Таге.
Той бе старши преподавател по социология, ако, разбира се, не бе получил най-накрая титлата „професор”, за която бе кандидатствал стотина пъти. Винаги констатираше, преди да си позволи да изрази мнението си.
Седяха в хола. Не бе казано кой знае какво. Лис повтаряше, че не можела да седи спокойно в Амстердам и да чака. Майка й само кимаше, без да я слуша кой знае колко. Изглеждаше още по-далече, отколкото когато Лис бе влязла в къщата. Сигурно бе взела някакви успокоителни. Това бе толкова нетипично за нея, защото никога не бе посягала към лекарства. Сега обаче клепачите й натежаваха, а зениците й се бяха свили.
Таге отиде в кухнята, за да „подгреел някакви остатъци”, въпреки че Лис отначало отказа. Той искаше да донесе храната в хола, но тя предпочете да хапне в кухнята. Таге седна до нея. Майка й остана на дивана. Прелистваше вестник, както чуваше Лис.
- За колко време си дошла? - поинтересува се Таге.