- Не съм била ядосана. Какво казва полицията?
- Разпитаха ме за всичко. Кога си е тръгнал, какво сме взели? Правили ли сме секс? Отишла ли съм след това у тях? Бе много гадно. Знам ли от какво е свръхдозата му? Питаха и за теб.
- И какво им каза?
- Че какво да им кажа? Не го бе виждала повече от седмица. Нали така?
- Да.
- Кога ще се върнеш?
- Не знам.
- Разбирам.
- Какво?
- Че сега ти е много кофти.
Вратата долу бе заключена. Тя прегледа фамилиите на звънците. Намери Майлин. Под нея имаше още една позната фамилия. Докато схване как бяха свързани, вече се бе обърнала да си ходи. Постоя малко и помисли, след което звънна на друг звънец. На него пишеше: „Т. Габриелсен”. Женски глас попита по телефона за повода. Лис се представи и вратата се отвори.
На стълбището миришеше на плесен. Дървенията бе изкривена и мазилката се бе олюпила. От вратата на втория етаж излезе жена:
- Значи, ти си Лис. Майлин ми е говорила за теб. Аз съм Турюн. Това е ужасно. Това, че не се познаваме. Е, разбираш ме.
Лис не отговори. Тази Турюн, която бе и Габриелсен, бе на тридесетина години. Стигаше до брадичката на Лис, но за сметка на това бе доста пълна. Косата и бе със средна дължина и смолист цвят, но корените й издаваха истинската й сивота.
- Офисът на Майлин е на третия етаж. Имаш ли ключ? Аз чакам клиент. Кажи, ако ти трябва помощ - когато Лис вече бе изминала половина между етажите, тя продължи:
- Между другото, какво търсиш? Полицията вече бе тук - тя трепна, свали очилата си и разтърка очи.
- Нищо особено - отговори Лис. - Просто искам да видя кабинета й.
„Искам да я потърся” - можеше да каже.
Жената кимна, сякаш разбиращо.
На третия етаж Лис се заключи в стаята, служеща за приемна. Диван, няколко стола, радио на масата в ъгъла, плакати по стените. Две врати водеха по-нататък. „Психолог Пол Евербю” - пишеше на едната от тях. И отново й се прииска да си тръгне. Някаква болка в стомаха й се спусна най-долу. „Не може Пол Евербю да решава какво да правя и какво - не” - помисли си тя и се извърна от вратата му.
На втората бе името на Майлин върху месингова табелка. Лис погледна връзката резервни ключове, които й бе дал Вилям, избра най-големият и се заключи в кабинета. Той не бе много голям, но с високи тавани, както сигурно всичките стаи в тази стара сграда. И тук боята бе започнала да се лющи, но овехтяването бе отчасти прикрито от гоблена на стената, изобразяващ две деца, протягащи се към слънцето. И от червеникавия дебел килим на пода, който бе много приятен на пипане. Лиза веднага позна бюрото - наследство от баба им. То бе от тъмно дърво и малко голямо за кабинета. Над него висяха три лавици с книги и папки.
Тя седна на работния стол и се наведе над бюрото. Долу се виждаше улицата, трамвайните жици, светофарите. Седя дълго там. Някъде в дълбините на кабинета бе гласът на Майлин. Ако затвореше очи и се напрегнеше, можеше да го чуе.
„Как ще се справиш, Лис?”
Майлин бе решила да помага на онези, които бяха най-зле. Занимаваше се с хора, преживели най-ужасни неща. Нападение. Насилие. Кръвосмешение. „Онези, които имат основание да се чувстват ужасно - помисли си Лис. - Не такива като мен, които са имали възможности, но са се отказали от тях.” Плъзна поглед по папките на рафтовете. Майлин бе описала съдържанието им върху тях. На кориците на книгите се виждаха известни имена - Фройд, Юнг, Райх. Други пък не бе чувала никога - Игра, Бион, Ференци, Кохут. Понякога Лис изпитваше същото любопитство като сестра си. Да разбере как е свързано всичко на света. Как ни формира езикът? Защо трупаме спомени и защо ги отхвърляме? Никога обаче не бе притежавала спокойствието на Майлин. Не можеше да седи с часове над книгите. Трябваше да прекъсва, да прави нещо. Да изпълва мислите си с още нещо освен буквите. Със звукове и образи, с нещо движещо се.
До рафтовете висеше коркова дъска. Върху нея имаше две вестникарски изрезки, като едната бе интервюто с Бергер. Лис включи настолната лампа и прочете подчертаното от Майлин: „Според мен няма по-скучна гледка от преместващи се селяндури”. Имаше и картичка. От Амстердам, Цветарският пазар - позна го Лис. Бе я изпратила отдавна, преди не по-малко от година, а Майлин и досега я държеше на дъската. Най-долу забеляза бележка. На нея бе надраскано нещо и Лис обърна лампата, за да го разчете. Ето кое бе по-хубавото при нея от при сестра й - почеркът. „Да го попитам за „Death by water” - бе написано с криви букви на него.
Лис се обърна отново към бюрото. То бе разтребено. Няколко документа в кутия. Тя отвори най-горното чекмедже и намери телбод, химикалки и кутийка с кламери. Най-долното чекмедже бе заключено. Отключи го с най-малкото ключе от връзката. Вътре имаше малък бележник с тъмночервена подвързия. Тя бе мека, плюшена и Лис прокара пръсти по нея. „Майлин С. Бйерке” - пишеше вътре, но всички страници бяха празни. С какво се бе канила да ги запълни Майлин? Да пише нещо за пациентите си? Или да записва мислите си? Лис пъхна бележника в чантата си.