- Арне не ми е баща.
- Ясно. А не знаеш ли как се казвам аз?
- Чувал съм го много пъти, но не помня.
Опипал джобовете на ризата си, мъжът извади смачкан пакет цигари:
- Можеш да ми казваш Якето.
- Якето ли? Това не е име.
Мъжът запали цигара:
- Така ме наричаха, когато бях на твоята възраст. На колко години си? На тринадесет? На четиринадесет?
- На дванадесет - отговори малко надуто Йо.
- Някои приятели ме наричат така и досега - каза мъжът.
- А харесваше ли ви - ухили се Йо, - да ви наричат Якето?
Якето поглади небръснатата си брадичка:
- Там, където съм роден, всички имат прякори, като често пъти момчетата биват наричани по професията на баща им. Баща ми имаше магазин за дрехи или, както тогава се казваше, за „конфекция”, така че Якето бе нормален прякор. Сега, като цяло, дори ми харесва повече, защото е много по-яко от Кламера, Дантелата или Помийната яма. Какво остава за Гюбрето.
Той се засмя и на Йо му се наложи да се засмее.
- Йо също не е цялото ми име, а само началото му.
- Виж ти?
- Никой обаче не смее да ме нарича с цялото ми тъпо име, защото ще го удуша.
- Опа! Значи и аз ще ти казвам просто Йо.
- Не се шегувам. Неколцина в училище се опитаха да ми лепнат прякор и сега съжаляват.
Мъжът дръпна от цигарата си:
- Съгласен съм, Йо, че трябва да те уважават.
Арне вече бе станал. Бе мрачен и това бе добре, защото в такова настроение мълчеше и не досаждаше на Йо. Цял ден въобще не погледна майка си. Прокрадвайки се покрай вратата на спалнята, той чуваше хленченето й. В хотелския апартамент, намиращ се до кухнята, вонеше на прегоряло.
Навън слънцето грееше ярко. Плочките пареха краката му. Да се върнеше ли за сандалите? Щеше да му се наложи да почука. Продължи нататък, по тънката ивичка в сянката на стената. Сигурно отстрани изглеждаше глупаво. Можеше да се помисли, че следи някого. Или че е крадец. Пробяга последните метри покрай бара и нагоре по стълбите към басейна. Почти всичките шезлонги бяха вече заети. Усети как всичко се взряха в него. Дори му се стори, че си шепнат: „Това е синът на онази...”
Две момичета седяха на ръба на басейна. Йо бе забелязал едното от тях още в самолета. Бе влязло в тоалетната веднага след него. Имаше тънък и остър нос и мокра кестенява коса, спускаща се по гърба му. Може би бе по-голямо от него. Дори имаше гърди. По-големи от на всичките момичета в класа му. Банският му бе бял, на тъмночервени сърчица. Минавайки покрай него, той се извърна. Без да свали жълтата си фланелка, скочи рязко в басейна, въпреки че имаше табелка, на която пишеше, че е забранено. Умееше да скача добре във водата. Веднъж дори бе скочил от петте метра.
Преплува няколко пъти напред-назад. След това се гмурна и заплува под водата покрай момичетата. В училище плуваше под вода най-добре от всички. Усещаше как те го следяха с погледи. Мислеха си дали не му е време да изплува. Как можеше така? А на него все още не му бе време. Докато не докоснеше с ръка отсрещната стена на басейна. Издърпа се на ръба малко по-далече от момичетата. Седна и зачака да се изцеди. Не гледаше към тях, а в другата посока. Бе сигурен, че едното от тях го бе погледнало най-малкото два пъти - не малката дебелана, а тъмнокосата, с циците. Жегата бе потискаща. Слънцето припичаше така, че в главата му нещо барабанеше, а ако продължаваше да стои така, барабаненето щеше да се усили и щеше да се случи нещо, като дори не знаеше какво. Скочи от мястото си. Стъпалата го боляха, сякаш бяха целите на мехури. Мина покрай момичетата, които сигурно бяха забелязали, че нещо с него не е наред, и се плъзна зад ъгъла, а след това и надолу по стълбите. Озовал се извън полезрението им, той се затича. Не се спря, докато не стигна до детската площадка с люлките и катерушката. Дишането раздираше гърлото му, а отвътре все още се разнасяше потропване, сякаш някой млатеше с чук в тъмнината. Пльосна се на една люлка. Навсякъде около него имаше котки. Преброи ги. Бяха шест и всичките се лутаха в храстите. Преброи ги отново. Никога не бе обичал котки. Те се прокрадваха навсякъде и се появяваха без звук, като никога не се знаеше откъде.
Една от по-дребните, още котенце, бе без едно око. Бе я забелязал още вчера вечерта. Седеше пред вратата на хотелския им апартамент и мяукаше. Бе сиво-кафява и хилава като червей. На мястото на окото й, над празната очна ябълка, висеше тънък клепач. След като Йо отвори вратата котенцето се промъкна през нея и влезе след него в апартамента. Изглежда, че бившите наематели го бяха хранили. Така смяташе Арне. По света имало милиони котки. Този хилав едноок инвалид едва ли би оцелял, ако не се бяха грижили за него. Имаха ли право на живот инвалидите? Йо се обърна рязко и рязко кресна. Животното трепна и изчезна в храстите.