Лис разглеждаше тайно тъмносините му очи, докато той дъвчеше половин кифличка. Брадата му бе набола доста и не се бе обръснал досега. От друга страна, тънкият му нос и пухкавите му устни подчертаваха женствената красота на лицето му. Нищо чудно, че бе привличал Майлин. Всъщност сестра й винаги се бе интересувала повече от скритото зад външността. Тя влизаше в дълбокото, за да изследва невидимото. Лис, обратно, повече я привличаше повърхността, маската, а не онова, което се криеше зад тях. И все пак тя също се опитваше да следва предчувствията си, ако трябваше да реши на кого да се довери. Що се отнасяше до Вилям, тя и до момента не можеше да прецени.
- Намери ли онова, което търсеше в кабинета й?
Тя не знаеше какво търси. Ако му отговореше, че бе търсила Майлин, може би щеше да престане да я разпитва.
- Прекарах вечерта при майка ми - каза тя вместо това. - Седи съвсем без сили и не може да пророни нито дума. Направо вехне пред очите ми.
Прекара пръсти през косата си и те спряха в един възел, който тя се зае да разплита.
- Трябва да правя нещо. Каквото и да е. Да проследя мислено и най-малкото действие на Майлин напоследък. Да отида там, където е била тя. Само не да седя и да чакам.
Той не отговори, седна и заби поглед в масата.
- А какво става с дисертацията й? - попита тя. - Все някъде трябва да е.
Той си допи кафето.
- Лаптопът й е изчезнал. В колата го нямаше. В офиса също го нямаше, и на вилата - също. Глупаво е.
Лис се замисли:
- А за какво още го използваше?
- Записки. За всички, които приемаше.
- Сигурно е имала резервни копия?
- Сигурно. Хайде да видим в кабинета й.
И той тръгна нагоре към малка стаичка с бюро и диван. Под тавана висеше модел на чайка и потокът въздух от отварящата се врата раздвижи крилете й.
- Тя систематизираше всичко много добре - отбеляза Вилям. - Никъде нямаше разхвърляни записки. Помогнах й да купи огнеупорен сейф за офиса си. Споделя го с другите си колеги.
Надникнаха в чекмеджетата, но не намериха нищо интересно.
- Какво търсиш? - попита Вилям.
- Не знам. Трябва да разбера с какво се е занимавала.
Когато заслизаха отново надолу, тя каза:
- Втурнах се към летището в неделя и не успях да си взема нищо. Може ли да видя дали не мога да използвам някои от дрехите на Майлин?
Вилям я изгледа. Изглежда, че чак сега забеляза мократа й коса и якето й с огромни мокри петна на раменете и гърдите. Отвори вратата на спалнята:
- Онзи гардероб е нейният.
Той отиде до банята и се върна с хавлия.
- Извинявай, че не се сетих по-рано - каза той и изчезна отново.
Лис намери в гардероба каквото й трябваше. Облече чисти бикини, но сутиените бяха по-големи с два номера от нейния и тя ги остави. Взе две фланелки, бельо и кашмирово сако с тъмнозелен цвят. Панталоните на Майлин й бяха късички, така че обу своите.
- Много съм слушал за теб - каза Вилям, след като тя слезе долу. - На Майлин й харесваше да говори за теб.
- Виж ти? Сигурно знаеш най-лошото?
- Напротив. Но това, че ще долетиш в Норвегия, без дори да си носиш бельо за смяна, и ще се възползваш от гардероба й като от свой, съответства доста.
Изведнъж лицето му се разведри. На нея й стана по-леко от това, че той се бе отнесъл така към случилото се.
- При предишния си научен ръководител ли е? - попита тя, пъхвайки краката си в мокрите боти. - Все още ли е при Далстрьом?
- Далстрьом ли? Познаваш ли го? - попита учудено Вилям.
- Запознахме се, когато бяха с Майлин на конгрес в Амстердам. Искам да поговоря с него - погледна часовника си. - Между другото, срещнах една колежка на Майлин в офиса. Тя ме пусна. Турюн Габриелсен, познаваш ли я?
- Малко.
По принцип искаше да попита за другия колега. Как така се бе получило, че Майлин делеше приемната с него? Интересно дали Вилям знаеше, че Пол Евербю и Майлин някога бяха ходили заедно. Тази мисъл я обезпокои и тя не можа да пита за нищо друго.
*
Мокрият сняг бе престанал. Улиците изглеждаха като измити с масло. Нямаше никаква цел. Пресече парка. Спусна се по тясна улица. В другия й край имаше кафене. Надникна. Само двама посетители, които седяха навътре в полутъмното - възрастна двойка с две халби бира. Тя си избра маса до витрината. С изглед към портала на завода и кръговото движение. На тротоара растеше храст, украсен с ярки коледни гирлянди. Телефонът й звънна. Тя трепна. „Воутерс” - бе първата й мисъл. Бяха си изяснили всичко. Скоро щяха да дойдат да я приберат.
- Лис Бйерке ли е? Обажда се Юдит ван Равенс.
- Откъде имате телефона ми?
- От списъка с обаждания. Звъняла сте ми няколко пъти, преди да се появите.
Всичко, което се отнасяше за Зако, бе под ключ. Лис се стараеше да заобикаля отстрани тази далечна врата. А сега тя се бе отворила и всичко, което бе складирано там, се бе разсипало навън. Тя се ядоса. „Защо не сте изтрили номера ми?” - можеше да извика.