— Този път няма покривки — изръмжа Диас и усмивката му разкри два реда перфектни като на кинозвезда зъби. После пристъпи към него, вдигна пистолета на двайсетина сантиметра от главата-му и процеди с наслада:
— Сбогом, друже!…
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Господин Диас — обади се Шърли.
— Да?
Очите на Хуан не се отделяха от Джейсън.
— Не стреляйте преди да ви е принудил. По-добре да постъпим с него както постъпихме с господин Хейс. Утре ще ви донеса материалите от клиниката…
Джейсън изпусна въздуха от гърдите си. До този момент не беше усетил, че не диша.
Усмивката изчезна от лицето на Хуан. Ноздрите му потрепнаха, но лицето му се изписаха разочарование и гняв.
— Мисля, че ще е далеч по-сигурно, ако го гръмна веднага, госпожице Монтгомъри! — изръмжа той.
— Не ме интересува какво мислите! — сряза го Шърли. — Плащам ви, за да изпълнявате, не да разсъждавате! Сега го отведете в мазето, но без грубости! Знам какво правя…
Хуан протегна пистолета още малко напред, студеният метал докосна слепоочието на Джейсън. А той почувства, че мъжът срещу него търси повод да натисне спусъка, независимо какъв. Направи опит да остане напълно неподвижен и това не беше особено трудно, тъй като беше окаменял от ужас.
— Хайде! — извика Шърли от другата част на хола.
— Тръгвай! — изръмжа Хуан и свали пистолета.
Джейсън сковано се подчини, притиснал ръце към тялото си. Хуан го последва, като отвреме навреме го подпираше в гърба с дулото на пистолета.
Шърли отвори една тясна врата под стълбището, което се намираше точно срещу входа. Зад нея се виждаха стръмните стъпала към мазето.
Джейсън направи опит да срещне погледа и, но тя се извърна. После започна да слиза, а Хуан продължаваше да го следва на една крачка.
— Това докторите са странни птици! — промърмори Шърли, щракна електрическия ключ и затвори вратата след тях. — Те си мислят, че медицината е създадена за лекуване на болните. Но истината е друга: ако не се направи нещо за решаване на проблема с хронично болните, няма да има пари и квалифициран персонал за помощ на онези, които наистина могат да бъдат излекувани.
Джейсън смаяно гледаше спокойното и красиво лице, перфектното облекло. Не можеше да повярва, че това е жената, на която толкова дълго се беше възхищавал.
Тя прекъсна тирадата си, за да покаже пътя на Хуан по дългия коридор, завършващ с тежка дъбова врата. Промъкна се покрай двамата мъже, отключи вратата и се дръпна крачка назад. Стаята представляваше един голям квадрат. Вляво зееше отворена врата, в центъра имаше работен тезгях, а вдясно — още една масивна врата, която беше затворена. Блъснат в гърба от Хуан, Джейсън политна напред, вратата се затръшна зад гърба му, осветлението угасна.
Известно време остана неподвижен на мястото си, парализиран от тоталната липса на светлина. Ушите му обаче долавяха различни шумове: движението на вода в тръбите, тихото бучене на отоплението, стъпки над главата си. Мракът си остана непрогледен — не можеше дори да определи дали очите му са отворени или не.
Когато вцепенението най-сетне го напусна и той беше в състояние да го движи, първата му крачка пето н обратна посока, към вратата. Натисна бравата, но тя, разбира се, се оказа заключена. Пръстите му механично опипаха рамката, за да открият панти, но после си спомни, че вратата се отваря навътре.
Обърна и гръб и предпазливо се насочи към вътрешността на помещението. Напредваше стъпка по стъпка, без нито за миг да изпуска стената. Стигна ъгъла и направи завой на 90 градуса. След още няколко предпазливи стъпки напипа ръба на отворената врата вляво. Плъзна ръка по стената и започна да търси електрически ключ. Напипа го вляво, на височината на гърдите си. Натисна го, но нищо не се случи.
Влезе в страничната стая и продължи да върви напред, опипвайки стените. Пръстите му напипаха някакъв метален предмет, комбиниран със стъкло. Плъзна ги надолу и на височината на кръста си откри умивалник. Веднага вдясно беше тоалетната — съвсем малка кабинка, вероятно метър на метър.
Джейсън се върна в основното помещение и продължи бавната си обиколка. Оттатък банята се натъкна на още една стая със затворена врата. Натисна бравата и вратата се отвори. Обонянието му съобщи, че се намира на прага на стая-гардероб, в която рафтовете са изработени от кедрови дъски. Пръстите му напипаха редица платнени торби, здраво натъпкани с дрехи.
Тръгна обратно, но скоро опря в ъгъла и се обърна. С помощта на десетина предпазливи стъпки успя да се добере до работната маса, която стърчеше на около метър от стената. Напипа ръба и плъзна ръка надолу, към чекмеджетата. Според приблизителните му изчисления работната маса беше дълга някъде между три и четири метра, а стената отвъд нея беше заета от рафтове, върху които имаше някакви кутии за боя.