Джейсън веднага съжали за вечерята, която си беше уредил с Алвин Хейс. Защо всъщност не се разбраха за по едно питие?
— Знам, че те хващам неподготвен — подхвърли Шърли, моментално усетила колебанието му.
— Няма нищо, но работата е там, че вече обещах на Алвин Хейс да вечеряме заедно — въздъхна Джейсън.
— Нашият доктор Хейс? — не скри учудването си Шърли.
— Че кой друг? Знам, че звучи странно, но той изглеждаше много зле, почти не на себе си… Изпитах съжаление към него, въпреки че никога не се е държал любезно с мен. И му предложих да вечеряме заедно…
— Жалко! — поклати глава Шърли. — Тези хора със сигурност щяха да ти харесат. Е, някой друг път…
— Аз ще почерпя — обеща Джейсън, поколеба се за миг и, спомнил си за разговора с Роджър Уенамейкър, побърза да добави:
— Може би трябва да те информирам, че възнамерявам да свикам общо събрание. Няколко пациента починаха от коронарни заболявания, които са останали неоткрити по време на профилактичните прегледи. В качеството си на действащ началник отделение възнамерявам да разгледаме по-подробно този проблем, защото едва ли е добра реклама за болницата, когато пациентите ни падат и умират само месец след като са получили „чиста сметка“ относно здравето си…
— Мили Боже! — направи гримаса Шърли. — Не започвай да разпространяваш подобни слухове!
— А не мислиш ли, че е малко изнервящо, когато пациент, когото си прегледал с цялото си умение и познания и когото си обявил за здрав, изведнъж се връща в болницата в катастрофално състояние и малко по-късно умира? Избягването на подобни състояния е основната цел и задача на всеки лекуващ лекар. Според мен трябва да увеличим до крайност чувствителността на нашите стрес-тестове.
— Достойна за уважение цел — кимна Шърли. — Нямам нищо против нея, само те моля да не вдигаме излишен шум. Нашите лекуващи лекари играят важна роля в кампанията за привличането на редица големи корпоративни клиенти, които действат в района. Нека този проблем си остане в рамките на отделението.
— Разбира се — кимна Джейсън. — Съжалявам за довечера…
— Аз също — отвърна Шърли, после се огледа и отново понижи глас: — Мисля, че този доктор Хейс не си пада по обществения живот… Всъщност, има ли му нещо?
— И за мен е загадка — призна Джейсън. — Но ако науча нещо, веднага ще ти кажа…
— Много държа на това — погледна го умолително Шърли. — Ако щеш и само поради факта, че аз бях сред хората, които настояваха да го назначим. Чувствам се отговорна. Засега чао, скоро пак ще говорим…
Стройната и фигура бързо се отдалечи по посока на регистратурата. Поздравяваше пациентите и приемаше поздрави, на лицето и грееше любезна усмивка.
Джейсън остана да гледа след нея, после улови втренчения поглед на Клодия и рязко се обърна. Секретарката виновно наведе глава и продължи прекъснатата си работа. Дали тайната ни вече е станала публична? — запита се той, имайки предвид връзката си с Шърли. После сви рамене и насочи вниманието си към последните двама пациенти.
ВТОРА ГЛАВА
Късната есен в Бостън беше сезон, който Джейсън харесваше, въпреки че предвещаваше дълга и доста сурова зима. Облечен в доста протъркания си тренчкот марка „Бърбъри“ и с широкопола шапка в стил „Индиана Джонс“, той се чувстваше достатъчно защитен от ледената октомврийска вечер.
Докато изкачваше стръмната улица Маунт Върнън, в краката му шумоляха жълтите и отдавна мъртви листа на уличните дървета, подгонени от слаб, но доста студен ветрец. Не след дълго мина през пасажа с колоните на Щатското събрание, пресече площада пред Правителствения център и, заобикаляйки уличните музиканти и фокусници на пазарчето Фануел Хол, навлезе в Норд Енд — италианският квартал на Бостън. Тук гъмжеше от хора: мъжете стояха по ъглите на групички и оживено жестикулираха, жените си разменяха новини направо през прозорците на тесните улички. Въздухът беше напоен с миризмата на печено кафе и бадемови сладки. Подобно на истинската Италия, този квартал беше царството на ароматите.
На две пресечки след Хановър стрийт Джейсън свърна надясно и веднага видя светещата реклама над скромната дървена къщичка на Пол Ревиър. В средата на калдаръмения площад се издигаха две метални колони с тежка котвена верига между тях. Точно срещу къщата на Ревиър се намираше „Карбонара“ — един от любимите ресторанти на Джейсън. На площада имаше още два италиански ресторанта, но те не можеха да се сравняват с „Карбонара“. Изкачи стъпалата към входа, където беше посрещнат от метр д’отела. Човекът го познаваше и без колебание го поведе към любимата му маса до прозореца, през който се виждаше целият площад. Подобно на много места в Бостън, и тук се усещаше нещо нереално — сякаш нещата навън не бяха истински, а някакъв филмов декор.