Поръча си бутилка бяло вино „Тави“, замези с някакво „антипасто“ и зачака появата на Хейс. Десетина минути по-късно пред заведението спря такси и от него слезе колегата му. Но вместо да тръгне към вратата, той остана на тротоара и дълго се взира в посоката, от която беше дошъл. Джейсън мълчаливо го наблюдаваше и се питаше какво още чака.
Когато най-сетне влезе и келнерът го съпроводи до масата, Джейсън забеляза колко не на място изглежда Хейс сред елегантно обзаведеното заведение и добре облечените му клиенти. Въпреки, че вместо лекьосаната лабораторна престилка беше намъкнал някакво торбесто сако от туид с отпрано кожено парче плат на лакътя. Ходеше така, сякаш нещо го болеше и Джейсън за момент си помисли, че може да е пиян.
Без да показва с нищо, че е забелязал присъствието му, Хейс се тръшна на свободния стол и заби поглед през прозореца навън, очите му отново опипаха Норд стрийт, по която беше дошъл. Появи се някаква двойка, хваната за ръце. Той ги проследи с очи, докато се загубиха надолу по Принс стрийт. Очите му изглеждаха стъклени, а Джейсън забеляза новата червеникава мрежа от тънки капиляри, която покриваше носа му. Кожата му беше бледа и имаше онзи цвят на слонова кост, който Джейсън вече познаваше от покойния Харинг. По всичко личеше, че този човек не е добре. Пръстите му се заровиха в единия от издутите джобове на сакото и измъкнаха смачкан пакет „Кемъл“ без филтър. Запали една, ръцете му видимо трепереха.
— Следят ме! — съобщи той с трескаво блестящи очи.
Джейсън не знаеше как да реагира.
— Сигурен ли си?
— Никакво съмнение! — отсече Хейс и изпусна гъст облак дим. Късче пепел падна върху снежнобялата покривка, но той не го забеляза.
— Тъмнокос тип, облечен като манекен, най-вероятно чужденец… — В гласа му прозвуча неочаквана злоба.
— И това те тревожи, така ли? — попита Джейсън, решил да се прави на психиатър. По всичко личеше, че тоя тип насреща му ще се окаже и параноик.
— Да, за Бога! — извика Хейс. Няколко глави се извърнаха към масата им и той понижи тон: — Ти няма ли да се тревожиш, ако някой иска да те убие?
— Да ме убие ли? — озадачено промърмори Джейсън, вече убеден, че човекът насреща му е луд.
— Абсолютно. А също и сина ми…
— Не знаех, че имаш син — подхвърли Джейсън.
Всъщност той не знаеше и дали Хейс е женен. В болницата се говореше, че когато търси забавление, той обикновено ходи по дискотеки.
Хейс смачка цигарата в пепелника, изруга под нос и запали друга. Издуха дима на няколко къси и нервни серии, а Джейсън изведнъж си даде сметка, че този човек е на ръба на нервната криза и отношението към него трябва да бъде предпазливо.
— Извинявай, ако кажа нещо тъпо, но бих искал да ти помогна — започна той. — Предполагам, че точно по тази причина и ти пожела да говориш с мен. Честно казано, Алвин, не изглеждаш добре…
Хейс подпря десния си лакът на масата. Запалената цигара се озова в опасна близост с разрошената му коса. Джейсън изпита желание да отметне кичура назад или да му отнеме цигарата. Никак не му се искаше да стане свидетел на самозапалване. Но не направи нищо, тъй като се страхуваше от близкото до припадък състояние на колегата си.
— Ще желаят ли господата да поръчат? — попита един келнер, появил се като призрак край масата.
— За Бога, не виждате ли, че говорим? — изгледа го с ненавист Хейс.
— Моля за извинение, сър — промълви човекът, поклони се и се отдалечи.
След като напълни дробовете си с въздух, Хейс отново насочи вниманието си към Джейсън.
— Значи не изглеждам добре, а?
— Не. Кожата ти е бледа, изглеждаш изтощен и разтревожен.
— Аха, проницателният диагностик! — саркастично проточи Хейс, после тръсна глава: — Извинявай, не искам да се държа гадно… Прав си. Не се чувствам добре. Всъщност, чувствам се ужасно!
— Какъв ти е проблемът?
— Какъв ли не! Имам артрит, хроническо разстройство, замъглено зрение. Дори и суха кожа. Глезените ме сърбят до полуда, тялото ми буквално се разпада!
— Май беше по-добре да се видим в кабинета ми — подхвърли Джейсън. — Очевидно трябва да те подложим на преглед…
— Може би, но по-късно — тръсна глава Хейс. — Не е тази причината, поради която пожелах да се видим. За мен вероятно вече е късно, но може би ще успея да спася сина си… — Той изведнъж млъкна, заби пръст в дебелото стъкло на прозореца и дрезгаво прошепна:
— Ето го!
Джейсън бързо се обърна и успя да зърне някаква неясна фигура, която бързо се отдалечаваше по Норд стрийт. После отново насочи вниманието си към Хейс: