— Но откъде знаеш, че това е именно той?
— Следи ме от момента, в който напуснах ГХП. Мисля, че търси удобен момент да ме убие…
Лишен от възможността да прецени кое е истина и кое въображение, Джейсън мълчаливо огледа колегата си. Човекът се държеше меко казано странно, но в главата му изплува едно колкото старо, толкова и вярно клише: Дори параноиците имат врагове. Може би някой наистина го следи… Извади изпотената бутилка „Тави“ от кофичката с лед и напълни чашите.
— Май ще е най-добре да започнеш отначало — подхвърли той.
Хейс метна съдържанието на чашата в гърлото си с онази лекота, с която жадният пие вода, после избърса уста с опакото на дланта си.
— Това е една много странна история — промърмори той. — Може ли още малко вино?
Джейсън мълчаливо напълни чашата му.
— Предполагам, че не знаеш кой знае какво за насоката на моите научни изследвания — започна Хейс.
— Имам известна представа…
— Растеж и развитие — продължи колегата му, без да показва, че го е чул. — Как се включват и изключват гените. Като пубертета… Който включва точно най-подходящите гени. Решаването на този проблем ще бъде огромно постижение. Не само ще бъдем в състояние да контролираме растежа и развитието, но по всяка вероятност ще може да „изключваме“ тежките заболявания, включително рака, или пък да накараме клетките на сърдечния мускул да се възпроизвеждат и по този начин да ликвидират последиците от инфаркта. Както и да е. Казано по най-прост начин, обект на моите научни интереси са именно включването и изключването на гените, които контролират растежа и развитието. Но и тук, както често се случва в научно-изследователската дейност, случайният развой на събитията играе доста важна роля. Преди около четири месеца се натъкнах на нещо абсолютно неочаквано — иронично, но едновременно с това смайващо. Говоря за откритие с огромно научно значение, което е достойно за Нобеловата награда. Джейсън направи усилие да прикрие недоверието си. В същото време се запита дали Хейс не показва симптоми на грандоманство, които вървят в комплект с параноята му.
— Какво откритие си направил? — попита той.
— Почакай за момент — спря го Хейс, остави цигарата в пепелника и притисна гръдния си кош.
— Добре ли си? — погледна го с тревога Джейсън. Кожата на колегата му сякаш бе посивяла още повече, по челото му избиха ситни капчици пот.
— Добре съм — увери го Хейс и сложи ръката си на масата. — Не съобщих за откритието си, тъй като си давах сметка, че то е само път към нещо още по голямо, още по-фундаментално. Имам предвид нещо от сорта на антибиотиците, или структурата на ядрото на ДНК… Бях толкова развълнуван, че работех нонстоп, двадесет и четири часа в денонощието. След което изведнъж разбрах, че откритието ми вече не е тайна, че се използва в практиката… — Хейс млъкна и се вторачи в Джейсън. Объркването в очите му бързо се превърна в страх.
— Алвин, какво има? — тревожно попита Джейсън.
Хейс не отговори. Дясната му ръка отново се вдигна към гърдите. От устата му излетя стон, пръстите му се вкопчиха в покривката. Чашите паднаха и се разляха. Започна да се изправя, но краката му се подгънаха. В същия миг от гърлото му излетя нещо като задавена кашлица, последвана от плътна струя кръв, която плисна върху покривката и опръска Джейсън, който ужасено скочи на крака и събори стола си. Кръвта продължаваше да блика като фонтан. Изригваше на вълни, пръскайки всичко наоколо. Салонът на елегантния ресторант се изпълни с ужасени викове.
Като лекар Джейсън веднага разбра какво се е случило. Кръвта беше яркочервена и бликаше от устата на Хейс като изтласквана от мощна помпа. Това означаваше, че идва директно от сърцето. В секундите, които последваха, Хейс остана изпънат в стола си, страхът в очите му отстъпи място на объркване и болка. Джейсън заобиколи масата и го сграбчи за раменете. За нещастие нямаше начин да спре кръвта. Алтернативите пред колегата му бяха две: да умре от загуба на кръв, или да се задуши. Джейсън не можеше да направи нищо, освен да го държи за раменете и да наблюдава как животът напуска тялото му.
Не след дълго Хейс омекна като гумен и въпреки усилията на Джейсън започна да се свлича към пода. Доказано е, че човешкото тяло съдържа около шест литра кръв, но тази, която се беше разляла по масата и пода изглеждаше значително повече. Джейсън се пресегна към съседната, вече опразнена маса, и взе една от салфетките, за да избърше ръцете си.
За пръв път от началото на нещастието започна да си дава сметка къде се намира. Останалите клиенти на ресторанта бяха напуснали масите си и се притискаха плътно един до друг в противоположния край на салона. Неколцина от тях повръщаха.