— Знаеш ли нещо за семейството му? Тук ме питаха, но аз не можах да им кажа нищо…
— И аз не знам кой знае колко. Разведен е, има и деца, но според мен те са при бившата му съпруга. А тя живее някъде около Манхатън… Май това е всичко, което знам. Хейс пазеше личния си живот в дълбока тайна.
— Съжалявам, че те обезпокоих в такъв момент…
— Не ставай глупав. Къде си?
— Качих се в линейката с тялото на Хейс…
— Ще дойда да те взема.
— Няма нужда — побърза да откаже Джейсън. — Искам да разменя две думи с патолога, а след това ще си взема такси.
— А как се чувстваш? — загрижено попита Шърли. — Преживял си такъв кошмар!
— Е, бил съм и по-добре — призна с лека въздишка Джейсън.
— Това решава въпроса — отсече младата жена. — Идвам да те прибера!
— Ами гостите ти? — възрази той, но от тона му личеше, че го прави с половин уста. Чувстваше се виновен, че и разваля празника, но не чак толкова, че да откаже офертата и. Съзнаваше, че след всичко преживяно никак не му се иска да бъде сам.
— Те могат да се погрижат за себе си — отвърна на въпроса му Шърли. — Къде точно се намираш?
Джейсън и даде инструкции, затвори и отпусна глава в дланите си.
— Моля за извинение — разнесе се басов глас зад гърба му. — Вие ли сте доктор Джейсън Хауърд?
— Аз съм.
Стреснат, Джейсън изправи гръб и се обърна назад.
Мъжът беше едър, с широко лице и увиснали клепачи. Под сплескания му като на боксьор нос блестяха два реда едри, почти квадратни зъби. Косата му беше тъмна, с червеникав оттенък.
— Аз съм детектив Майкъл Кърън от отдел „Убийства“ — представи се той и протегна огромната си мазолеста длан.
Джейсън я стисна, все още объркан от внезапната поява на цивилния детектив. Изминаха няколко секунди преди да си даде сметка, че полускритите от клепачите очи на детектива го опипват отгоре до долу, при това с безкрайно внимание.
— Полицай Марио докладва, че сте били в компанията на жертвата — промърмори най-сетне детектив Кърън и придърпа близкия стол.
— Вие разследвате смъртта на Хейс? — погледна го въпросително Джейсън.
— Да, такива са правилата — кимна едрият мъж. — Според полицай Марио, сцената е била доста страшна… Не искам моят началник да ръмжи, ако по-късно възникнат някакви въпроси.
— Разбирам — кимна Джейсън. Появата на детектив Кърън му напомни за твърдението на Хейс, че някой иска да го убие. Разбира се, смъртта му едва ли беше убийство, но той си даваше сметка, че именно опасенията на Хейс го бяха довели в моргата, за да научи причините за смъртта.
— Както и да е — въздъхна детектив Кърън. — Ще трябва да ви задам обичайните въпроси. По ваше мнение, беше ли доктор Хейс „в очакване“ на смъртта? Тоест, имаше ли някакво тежко заболяване?
— Доколкото знам, не — поклати глава Джейсън. — Въпреки, че и при двете ни срещи днес — първата беше следобед в болницата, аз останах с впечатление, че този човек не е добре…
Тежките клепачи на детектив Кърън леко потрепнаха.
— Какво искате да кажете?
— Изглеждаше много зле. А когато му го споменах призна, че наистина не се чувства добре.
— Какви бяха симптомите? — попита детективът, докато вадеше малкия си бележник.
— Преумора, нервен стомах, болки в ставите. Помислих си за грип, но не мога да бъда сигурен.
— А какво заключение си направихте от тези симптоми?
— Изпитах безпокойство — призна Джейсън. — Предложих му да дойде в кабинета ми, за да му направя някои изследвания. Но той настоя да се видим извън болницата.
— Защо?
— Така и не можах да разбера…
Джейсън помълча малко, после започна да разказва за вероятната параноя на Хейс и твърдението му, че е направил епохално откритие.
Кърън прилежно си записа всичко това, после вдигна глава. В очите му се четеше доста по-голямо оживление.
— Какво искате да кажете с тази параноя? — попита той.
— Каза, че някой го следи с цел да го убие. Не само него, но и сина му…
— Каза ли кой е този някой?
— Не. За да бъда съвсем откровен ще добавя, че взех думите му за празни брътвежи. Поведението му беше странно. Имах чувството, че всеки момент ще декомпенсира…
— Да декомпенсира ли? — втренчи се в него едрият мъж.
— Нервна криза — поясни Джейсън.
— Ясно — кимна детективът и отново сведе глава над бележника си. Джейсън го гледаше как пише, Имаше любопитния навик периодично да облизва върха на химикалката си.
В този момент на вратата се изправи нова фигура, поколеба се за миг, след това тръгна да обикаля дългата маса вдясно от Джейсън. Двамата мъже едновременно се изправиха на крака. Фигурата се оказа притежание на дребничка жена, която едва ли имаше метър и петдесет. Тя се представи като доктор Маргарет Данфорт с глас, който, в контраст с дребната фигура, прозвуча изключително авторитетно между стените на малкото помещение.