— Седнете — изкомандва тя и се усмихна на Кърън, когото очевидно познаваше.
На пръв поглед жената изглеждаше някъде към четиридесетте. Имаше дребни и деликатни черти с извити вежди, които и придаваха вид на невинно дете. Косата и беше къса и силно къдрава, беше облечена в тъмна рокля с дантелена яка. На Джейсън му беше трудно да си я представи в ролята, която медицинската общност на Бостън и беше отредила с пълно единодушие — ролята на най-добрият съдебен патолог в града.
— Какъв ви е проблемът? — попита тя, преминавайки направо към работата. Под очите и имаше тъмни кръгове и Джейсън предположи, че е на работа още от ранните утринни часове. Детектив Кърън дръпна стола си назад и промърмори:
— Внезапна смърт на лекар в един ресторант на Норд Енд. Повърнал е огромно количество кръв…
— Изкашлял, бих казал аз — поправи го Джейсън.
— Тъй ли? — извърна се към него едрият мъж и близна химикалката си, готов да нанесе корекцията.
— Повръщането означава, че кръвта идва от храносмилателната система — поясни Джейсън. — Докато тази кръв явно идваше от белите дробове. Беше яркочервена и пенлива…
— Пенлива! — повтори Кърън и на лицето му се появи усмивка. — Тази дума ми харесва!
— Доколкото разбирам става въпрос за артериална кръв — обади се доктор Данфорт.
— Така мисля — кимна Джейсън.
— Което означава? — подхвърли Кърън и започна да мести поглед от единия към другия.
— Вероятно разкъсване на аортата — отвърна Данфорт. Държеше ръцете си скръстени в скута, сякаш се намираше на чаено парти. — Аортата е главният кръвоносен съд, който излиза от сърцето — разясни на детектива тя. — Чрез нея организмът се освобождава от т.н. „мръсна кръв“ — тази, която е лишена от кислород…
— Благодаря — кимна Кърън.
— Това ми прилича на белодробен рак или аневризма — добави Данфорт, стрелна с очи озадачената физиономия на детектива и добави: — Аневризмата е ненормално издуване на кръвоносен съд.
— Пак благодаря — усмихна се онзи. — Много е удобно, когато събеседниците ти знаят, че си невежа…
Джейсън за момент си го представи като Питър Фолк в ролята на детектив Коломбо. Беше убеден, че Кърън е всичко друго, но не и невежа…
— Ще се съгласите ли с моето мнение, докторе? — извърна се към него Данфорт.
— Бих дал превес на белодробния рак — промърмори той. — Хейс пушеше като комин.
— Това повишава вероятността за рак — кимна жената.
— А да виждате вероятност от умишлени действия? — подхвърли Кърън и очите под полузатворените му клепачи се заковаха върху патолога.
Доктор Данфорт се засмя и поклати глава:
— В случай, че диагнозата е тази, за която си мисля, единствените умишлени действия могат да бъдат дело на Създателя… Или по-скоро на тютюневата промишленост.
— И аз така си помислих — кимна Кърън, затвори бележника и пъхна химикалката в джоба си.
— Сега ли ще му направите аутопсия? — попита Джейсън.
— Не, за Бога! — направи физиономия доктор Данфорт. — Бих могла, но само в случай на неотложна необходимост, каквато не виждам… Ще го оставим за утре сутринта, отговори ще имаме към десет и половина. Ако желаете, можете да звъннете след този час.
Кърън сложи огромните си лапи върху масата, сякаш се готвеше да стане. Но вместо това каза:
— Доктор Хауърд твърди, че жертвата се е опасявала от човек, който се е опитвал да го убие… Прав ли съм, докторе?
Джейсън кимна.
— Ще го имате ли, предвид когато правите аутопсията? — извърна се детективът към доктор Данфорт.
— Абсолютно — кимна тя. — Към всичките си аутопсии подхождаме открито, без никакви предубеждения. Това ни е работата. А сега ще ме извините, но искам да се прибера у дома. Все още не съм получила възможност да хапна нещо…
Джейсън изпита лек пристъп на гадене. Не можеше да разбере как Маргарет Данфорт може да изпитва глад, след като цял ден е рязала трупове. Докато слизаха надолу по широкото стълбище, и Кърън сподели горе-долу същото. Детективът му предложи да го откара, но Джейсън обясни, че ще почака един приятел. В мига, в който си затвори устата, външната врата се отвори и във фоайето се появи Шърли.
— Приятелят си го бива — намигна му Кърън и тръгна към изхода.
Шърли отново му се стори като мираж. Беше облечена в плътно прилепнала червена рокля, пристегната в талията от широк черен колан. От цялата и фигура се излъчваше жизненост, появата и в мръсната морга беше нещо наистина противоестествено. Джейсън изпита непреодолимо желание час по-скоро да я изведе оттук, сякаш се опасяваше да не стане жертва на тъмните сили. Но тя никак не бързаше. Вместо да се подчини на желанието му, ръцете и се увиха около шията му, а главата и се притисна в неговата. По този начин изразяваше дълбокото си състрадание. Джейсън се разтопи, а веднага след това се учуди на собствената си реакция — откри, че му е трудно да спре сълзите, които напираха в очите му, сякаш беше някакъв неопитен юноша. Стана му неудобно.