По време на обедната почивка стигна да идеята лично да провери резултатите от аутопсията на Хейс. На дневна светлина моргата не беше онова призрачно място от снощи, а само една стара, очукана и не особено чиста сграда. Дори египетските фрагменти изглеждаха по-скоро комични, отколкото внушителни. Въпреки това Джейсън старателно заобиколи залата за съхранение на трупове и директно се насочи към стълбището, което щеше да го отведе в тесния кабинет на Маргарет Данфорт, съседен на библиотеката. Завари я приведена над бюрото, в ръката и имаше нещо, което приличаше на Биг Мак.
— Добре дошъл — усмихна се широко съдебната лекарка и размаха сандвича си за поздрав.
— Извинете за безпокойството — рече Джейсън и се отпусна на стола пред бюрото. Още веднъж се възхити на начина, по който дребната, но изключителна женствена Маргарет възприемаше необичайната си професия.
— Няма безпокойство — размаха ръце доктор Данфорт. — Тази сутрин резнах доктор Хейс… — Облегна се назад, столът и леко проскърца. — Останах леко изненадана, защото не се оказа рак…
— А какво?
— Аневризма. Аневризма на аортата, избила вътре в трахейно-бронхиалния ствол. Този човек не е бил болен от сифилис, нали?
— Съмнявам се — поклати глава Джейсън. — Аз поне не знам за такова нещо, но то ми се струва малко вероятно…
— И на мен, но въпреки това ми беше странно… — Лекарката замълча за момент, после посочи сандвича в ръката си: — Нали нямате нищо против да продължавам да се храня? След малко имам назначена друга аутопсия…
— Моля, не се притеснявайте — кимна Джейсън, но вътрешно отново се запита как го прави тази дребна жена. Собственият му стомах вече се свиваше и отпускаше като топка за тенис — вероятно от слабата миризма на риба, с която очевидно беше пропита цялата сграда. — Какво ви беше странно?
Маргарет сдъвка хапката си, преглътна я и едва тогава отговори:
— Аортата изглеждаше някак, кака да кажа… изсъхнала и ронлива като сирене. Същото важи и за трахеята. Никога не съм виждала такова нещо, ако не броим един пациент на 114 години, когото аутопсирах преди време. Можете ли да повярвате? Цели сто и четиринадесет години! За него писаха и в „Глоуб“… Когато е избухнала Първата световна война, той е бил на четиридесет и четири, представяте ли си?!
— А кога ще бъдат готови лабораторните проби?
— Чак след две седмици — направи гримаса Маргарет. — Нямаме средства за помощен персонал и по тази причина се бавят всички проби…
— Ако ми дадете някое и друго стъкълце, бих могъл да помоля нашата лаборатория да…
— Не — поклати глава Маргарет. — По закон трябва да ги обработим ние. Надявам се, че ме разбирате…
— Не искам да кажа, че няма да ги обработите — уточни Джейсън. — Предлагам само да спестим малко време.
— Не виждам защо не — прие след кратък размисъл Маргарет, стана на крака, отхапа поредния едър залък и направи знак на Джейсън да я последва. Излязоха на стълбището и се качиха един етаж по-горе, където се намираше залата за аутопсии.
Беше дълго правоъгълно помещение с четири перпендикулярно наредени никелирани маси. Във въздуха се носеше миризмата на формалдехид и други химикали с неизвестни имена. Две от масите бяха заети, а другите бяха в процес на почистване. Чувствайки се абсолютно у дома си, Маргарет продължаваше да дъвче сандвича си. Джейсън вървеше на две крачки след нея и, подчинявайки се на знаците и, покорно я последва към големия умивалник до стената. След като разрови подредените над него стъклени шишенца с проби, тя сръчно отдели няколко, обърна ги с гърлото надолу върху плота и започна да реже парченца от пробите с нещо, което силно наподобяваше обикновен кухненски нож. След това извади няколко празни епруветки, залепи им етикети, напълни ги до половината с формалдехид и започна да пуска съответните парченца в тях. Когато свърши, сложи епруветките в обикновен плик от кафява амбалажна хартия и го подаде на Джейсън. Всичко беше направено със забележителна лекота.