— Екипът на спешна помощ открил ли е сърдечна или дихателна дейност?
— Не — поклати глава Джудит. — Лично аз смятам, че пациентката отдавна е мъртва.
Джейсън докосна крака на жената и кимна в знак на съгласие. Лицето и беше извърнато към стената.
— Как и е името? — попита той.
— Холи Дженингс.
Сякаш огромен юмрук го удари в корема.
— Пресвети Боже!
— Какво ви е, докторе? — внимателно го погледна Джудит.
Джейсън само махна с ръка и се премести откъм главата. Известно време наблюдава действията на екипа, после настоятелно поиска животоспасяващите действия да бъдат продължени максимално. В четвъртък, когато прегледа Холи, той си беше помислил за неприятности, но не чак за това. Просто не можеше да приема факта, че тя, подобно на Седрик Харинг, ще умре само месец след като пълните и изследвания дават много добри резултати. А и само два дни след като той отново я беше прегледал…
Дълбоко разтърсен, Джейсън вдигна телефона и набра номера на Маргарет Данфорт.
— Значи пак без признаци за сърдечни заболявания? — попита Маргарет, след като изслуша сбития му разказ.
— Да.
— А бе вие какви ги вършите в тая болница? — произнесе озадачена тя.
Джейсън не отговори. Молбата му беше аутопсията да бъде направена тук, в ГХП, но този път Маргарет се поколеба.
— Ще я направим още днес, а резултатите ще получите в началото на следващата седмица — умолително каза Джейсън.
— Съжалявам — отговори след кратка пауза Маргарет. — Имам доста въпроси, на които трябва да намеря отговор. Освен това съм задължена по закон да извърша аутопсията тук, а не при вас…
— Разбирам — кимна Джейсън. — Но бих ви помолил да ни предоставите някои проби, които да бъдат обработени в нашата лаборатория — както предишния път…
— Вероятно ще стане — колебливо отвърна Маргарет.
— Честно казано, изобщо не знам дали това е законно, или не… Но ще се позаинтересувам. Разбира се, никак не ми се иска да чакам две седмици за някакви микроскопски изследвания, които стават за броени минути…
Джейсън се прибра у дома и буквално рухна върху леглото. Спа непробудно в продължение на четири часа. Събуди го обаждането на невролога, прегледал Матю. Мнението му беше пациентът да бъде видян на скенер и да му се предпишат лекарства против съсирване на кръвта. Джейсън го упълномощи да направи всичко, което намира за необходимо.
Направи опит да заспи отново, но не се получи. Беше прекалено нервен, състоянието му беше неспокойно, като след шок. Стана и пристъпи към прозореца. Мрачният есенен ден беше към края си, валеше ситен дъждец и Бостън изглеждаше ужасно. Закрачи напред-назад, борейки се с депресията. Трябваше му нещо, с което да ангажира съзнанието си. В един момент почувства, че не може повече да стои затворен, облече, каквото му падна и слезе на паркинга. Подкара към Бийкън стрийт и спря пред блока на Керъл с пълното съзнание, че си търси белята. Избра си удобно за наблюдение място, изключи мотора и се приготви да чака.
Десет минути по-късно от входа излезе самата Керъл — сякаш Господ най-сетне беше решил да му спести изпитанията. Беше облечена в джинси и пуловер с висока яка, а гъстата и кестенява коса беше вързана на опашка. Наистина приличаше на ученичка или студентка — от тези, които рекламираше заведението и. Усетила ситните водни капчици върху лицето си, тя разтвори чадърче на цветя и тръгна нагоре по улицата, минавайки само на метър от Джейсън. Той неволно се сви на седалката, изплашен от несъществуващата вероятност да бъде разпознат.
Даде и добър аванс, след което излезе от колата и я последва. На Дартмут стрийт я изгуби за малко, но веднага след това я откри отново и не я изпусна до ’ авеню Комънуелт. Следеше я внимателно, но в същото време не пропускаше да се оглежда и за други натрапници — от сорта на Бруно или Кърън. Спря пред вестникарската будка на ъгъла на Дартмут и Бойлстън и прелисти някакво списание. Керъл мина покрай него, изчака на светофара, след което забързано пресече платното на Бойлстън. Джейсън се забави известно време, тъй като беше зает с оглеждането на колите и пешеходците наоколо. Не откри признаци, че младата жена може да си има компания.
Очите му я напипаха отново в момента, в който минаваше през пасажа покрай Обществената библиотека на Бостън. Най-вероятно отива в търговския център Копли Плаза, рече си той. Купи списанието, което се оказа „Ню Йоркър“, и продължи след нея. Ускори ход в мига, в който я видя да сгъва чадъра и да влиза в Копли Плаза. Центърът беше огромен и лесно можеше да я изгуби.