— Вземам си обратно язвителния коментар от сутринта — каза дребната патоложка. — На вас там очевидно не ви върви. Пациентката Дженингс беше точно толкова зле, колкото и Седрик Харинг. Не само сърцето, но и кръвоносните и съдове изглеждаха ужасно…
— Това никак не ми звучи утешително — промърмори Джейсън. — Съвсем наскоро и направих пълни изследвания, които не показаха нищо обезпокоително. В четвъртък отново и направих ЕКГ с натоварване, но и на него имаше само незначителни изменения…
— Без майтап? Чакай да видиш срезовете! Коронарните съдове са деветдесет процента непроходими, при това не фокално, а навсякъде! Безнадежден случай, включително и за спешната хирургия. О, щях да забравя… Проверих дали имам право да ви прехвърля малки частици от пробите на Дженингс. Имам, но само след писмена молба от ваша страна…
— Няма проблем — кимна Джейсън.
— Това важи ли и за Фар?
— Абсолютно.
Джейсън взе такси, за да прибере колата си, а след това се отправи към къщи. Когато се прибра реши, че може да потича, въпреки мъглата и ситния дъждец. Това му се отрази добре, макар че се окаля чак до косата. След един горещ душ вече се чувстваше много по-добре — пречистен и някак си примирен. Шърли се обади да го покани на вечеря точно когато се запита какво ще яде. Първата му реакция беше да откаже, но после си даде сметка, че не би искал да остане сам. Преоблече се в по-нормални дрехи, скочи в колата и подкара на запад към Бруклайн.
Полет №409 на авиокомпания „Ийстърн“ от Маями за Бостън направи остър завой и се насочи за кацане. Колесникът докосна пистата точно в седем и тридесет и седем, когато Хуан Диас затвори списанието си и хвърли поглед към панорамата на Бостън, очертаваща се зад прозорчето. Това беше второто му посещение в този град, но Хуан не беше особено впечатлен. Отново се запита как е възможно хората да изберат да живеят на място с толкова гадни метеорологични условия. По време на първото му посещение преди няколко дни също беше валяло. Сведе очи към набраздените от вятъра локви по пистата, сърцето му се сви от носталгия по Маями, където късната есен най-сетне беше сложила край на летните горещини, Измъкна сака си изпод седалката пред него и се запита колко ли ще трябва да остане в този град. Спомни си, че при предишното си посещение остана само два дни, при това без да върши абсолютно нищо. Запита се дали и сега няма да извади същия късмет. В края на краищата получаваше петте си хилядарки и в двата случая, независимо дали върши нещо, или не.
Самолетът форсира двигателите си и се насочи към терминала. Хуан огледа салона, в душата му се появи чувство на гордост. В този момент много му се искаше да го видят близките му, останали в Хавана. Ще бъдат доста изненадани! Ето го тяхното момче, което най-спокойно си лети в първа класа! Получил доживотна присъда от правителството на Кастро, той беше освободен само осем месеца по-късно. Изпратиха го първо в Маркел, а след това — за огромно негово смайване — директно в Щатите! Оказа се, че това е наказанието му за многобройните убийства и изнасилвания, които беше извършил — изгнание в САЩ! Хуан беше сигурен, че няма по-хубаво и по-наивно нещо на тоя свят от американската демокрация — тук беше много по-лесно да върши онова, което беше свикнал да върши.
Самолетът направи последен завой и спря. Хуан стана на крака и се протегна. Грабна сака си и бавно тръгна към въртележката за багажа. Откри куфара си и хвана едно такси за хотел „Роял Сонеста“, където се регистрира под името Карлос Хернандес от Лос Анджелис. Разполагаше и с кредитна карта на същото име, която си беше напълно редовна. Знаеше, че номерът на тази карта е валиден, тъй като лично го беше преписал от касовата бележка, която беше намерил в търговския център „Бал Харбър“ в Маями.
Настанил се удобно в стаята си и старателно сложил на закачалка втория си копринен костюм, Хуан вдигна телефона и набра номера, който му бяха дали в Маями. Когато насреща вдигнаха, той каза, че му трябва пистолет, за предпочитане калибър 0.22. После старателно си записа името и адреса на жертвата и потърси мястото на картата на града, която откри в чекмеджето. Оказа се, че е съвсем близко до хотела.
Вечерята на Шърли се оказа много добра. Хапнаха печено пиле с аспержи и некултивиран ориз, а след това седнаха пред пламтящата камина с чаша „Гран Марние“ в ръце. Джейсън научи, че бащата на Шърли бил доктор и тя доста време била сигурна, че ще следва именно медицина.
— Но той ме разубеди — добави с усмивка тя. — Каза, че медицината се променя и вече не е това, което беше едно време…
— Бил е прав — кимна Джейсън.