— Каза, че тя ще бъде погълната и подчинена от едрия бизнес, затова ако наистина я обичам, ще бъде по-добре да запиша мениджмънт. Послушах го и се прехвърлих в бизнес-специалностите. Мисля, че не съм сбъркала…
— Положително — съгласи се Джейсън, а в главата му се мярнаха купищата бумаги за попълване и вечната дилема, свързана с евентуалното погрешно лечение. Медицината наистина се беше променила. Свидетелство за това беше фактът, че той самият работеше на заплата в някаква корпорация. Докато учеше в медицинския факултет винаги си беше представял, че ще работи частно, за себе си. Това беше част от привлекателността на лекарската професия.
В края на вечерта между тях се настани някакво едва доловимо неудобство. Джейсън промърмори, че е по-добре да си тръгва, но тя го помоли да остане.
— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита той.
Тя кимна с глава.
Джейсън не беше толкова сигурен. Промърмори нещо за ранно ставане и сутрешни визитации, а след това добави, че не иска да я притеснява. На което тя отговори, че винаги става най-късно в седем и половина, включително и в неделя.
Гледаха се продължително време право в очите. Отблясъците от огъня играеха по лицето на Шърли.
— Без ангажименти — меко промълви тя. — Давам си сметка, че и двамата не трябва да бързаме. Нека просто останем заедно, така по-лесно ще преодолеем стреса…
— Добре — кимна Джейсън, признал пред себе си, че няма сили да и се противопоставя. Освен това беше поласкан от нейната настоятелност. Все по-близка му ставаше мисълта, че и друг човек може да го чувства близък…
Но пак не беше в състояние да заспи. Някъде към три и половина усети ръка върху рамото си и бързо се изправи. За момент не успя да определи къде се намира. После в здрача бавно изплува лицето на Шърли.
— Извинявай, че те стреснах, но те търсят по телефона — меко промълви тя и му подаде слушалката.
Джейсън я пое и объркано благодари. Изобщо не беше чул телефонен звън. Надигна се на лакът и опря слушалката до ухото си. Беше сигурен, че пак ще има лоши новини и се оказа прав. Бяха открили Матю Коен мъртъв в леглото си, по всяка вероятност победен от последен масивен удар.
— Уведомихте ли близките му? — попита Джейсън.
— Да — отговори сестрата. — Те живеят в Минеаполис и казаха, че веднага тръгват.
— Благодаря — промърмори Джейсън и разсеяно подаде слушалката на Шърли.
— Неприятности? — погледна го съчувствено тя докато я слагаше върху вилката.
Джейсън само кимна. Неприятностите станаха неразделна част от него.
— Умрял е един от младите ми пациенти. На тридесет и пет, или нещо такова. Страдаше от ревматично сърдечно заболяване, бях го повикал за основен предоперативен преглед…
— В тежка форма ли беше болестта му? — попита Шърли.
— Да — кимна Джейсън и пред очите му изплува лицето на Матю в момента на постъпването. — Бяха увредени три от всичките четири сърдечни клапи. Предвиждахме да ги сменим всичките по оперативен път…
— Значи не сте имали никакви гаранции.
— Това е вярно — кимна той. — Смяната на три клапи не е проста работа. А хроничното заболяване беше доста отдавнашно и със сигурност е увредило сърцето, белите дробове, бъбреците и черния дроб… Проблеми сигурно щеше да има, но младостта беше на негова страна…
— Може пък да е било за добро — поклати глава Шърли. — По този начин вероятно си е спестил много страдания. От това, което казваш си мисля, че животът му е щял да бъде непрекъснат низ от болници и профилакториуми.
— Може — кимна Джейсън, но съмнението в гласа му остана. Знаеше какво се опитва да направи Шърли: да го успокои и да го накара да се почувства добре. Ценеше усилията и, макар да се съмняваше в крайния резултат. Ръката му потупа бедрото и, очертаващо се ясно под тънката материя на пеньоара:
— Благодаря…
Когато излезе навън и изтича към колата, нощта му се стори ужасно студена. Продължаваше да вали, дори по-силно от преди. Той включи отоплението и разтърка бедра, за да съживи кръвообращението си. Слава Богу, че нямаше трафик. В четири часа сутринта в неделя градът наистина беше пуст. Шърли се опита да го задържи с аргумента, че всичко е свършено и нищо не може да се направи, но Джейсън се чувстваше задължен пред пациента си и искаше да бъде до него. Освен това беше сигурен, че няма да може да заспи при мисълта за поредния смъртен случай… Паркингът на ГХП беше почти празен. Това му позволи да остави колата си почти до главния вход на болницата, а не на обичайното място встрани от поликлиниката. Потънал в мрачни мисли за Матю Коен, той излезе от колата и пое към осветения вход, без да забележи тъмната фигура, приведена между стената и една от паркираните коли. В следващия миг фигурата заобиколи колата и се стрелна напред. Стреснат от неочакваното нападение, Джейсън изкрещя, но в следващия миг прехапа устни, обзет от неудобство. Оказа се, че тъмната фигура принадлежи на един от бездомните пияници, които редовно висяха пред спешното отделение на ГХП и просеха дребни монети. Бръкна в джоба си и му подаде банкнота от един долар, забелязвайки силното треперене на ръката си. Дано си купи нещо за ядене, а не обичайната пиячка, рече си той.