— Други пътувания?
— Наложи ми се да отскоча с него до Сиатъл — отвърна Керъл.
— Кога?
— В средата на юли. Вероятно добрата стара Хелене е била уморена да му партнира, а на Алвин му трябваше шофьор.
— Шофьор ли?
— Това беше една от странностите му — кимна Керъл. — Той не умееше да кара кола. Каза, че никога не е правил опит да се научи и няма желание да го прави.
Джейсън си спомни учудването на полицаите, пристигнали на мястото на инцидента, когато разбраха, че между документите на Хейс липсва шофьорска книжка.
— Какво стана в Сиатъл?
— Нищо особено. Бяхме там само два дни. Посетихме университета „Вашингтон“, след което тръгнахме за Каскадите. Тук имаме красива природа, но мнозина считат, че климатът е прекалено дъждовен… Вероятно, защото не знаят какво се изсипва на северозападното тихоокеанско крайбрежие. Вие бил ли сте там?
— Не — разсеяно отвърна Джейсън, опитвайки се да си представи какво ще е това откритие, което изисква пътувания до Сиатъл и Австралия…
— Колко време отсъствахте?
— Кой път?
— Били сте там повече от веднъж? — вдигна вежди Джейсън.
— Два пъти. Първия път за пет дни. Посетихме университета „Вашингтон“ и други забележителности. При второто ни посещение няколко седмици по късно, останахме само две нощи.
— Едно и също ли правихте при двете посещения?
Керъл поклати глава.
— При второто подминахме Сиатъл и отидохме направо на Каскадите…
— Какво, за Бога, сте правили там?
— Лично аз просто си почивах. Бяхме в една разкошна хижа.
— Ами Алвин? Какво прави той?
— Горе-долу същото. Но той прояви интерес към екологията и разни такива неща. Ученият винаги си е учен, нали знаете…
— Значи нещо като ваканция, така ли? — объркано попита Джейсън.
— Предполагам — кимна тя и хвърли друго камъче.
— Каква работа имаше Алвин в университета „Вашингтон“? — попита Джейсън.
— Отиде да се види с някакъв стар приятел, не помня името му… Заедно са специализирали в Колумбийския…
— Молекулярен биолог-генетик като него?
— Мисля, че да. Но там не стояхме дълго. Докато те разговаряха, аз отскочих до факултета по психология…
— Това трябва да е било много успешно посещение — усмихна се Джейсън, представил си как на преподавателите в този факултет са им потекли лигите при вида на същество като Керъл Донър.
— Господи, закъснях! — изведнъж извика тя и стреснато погледна часовника си. — Трябва да бягам, защото имам и друг насрочен ангажимент!
Джейсън се изправи и хвана ръката и. Беше впечатлен от деликатността на тази жена, наричайки „насрочени ангажименти“ нещата, с които се занимаваше. Придвижиха се към изхода.
Керъл отказа предложението му да я откара и пое нагоре по Бийкън стрийт. Джейсън остана да гледа след нея, докато фигурата и се стопи в далечината. Изглеждаше щастлива и абсолютно безгрижна. Какво нещастие, помисли си той. Времето, което от гледна точка на младостта и изглежда спряло, скоро ще вземе своето… Що за живот води една стриптизьорка, която очевидно подбира мъжете, на чиито оферти да откликне? Не му се мислеше за това. Обърна се и тръгна обратно, към пазарчето Де Лука, откъдето купи продуктите за една проста вечеря: пиле на грил и зелена салата. Разговорът с Керъл не излизаше от главата му. Получи много информация, но тя предлагаше повече въпроси, отколкото някакви заключения. В две неща беше сигурен, все пак… Първо, Хейс твърдо беше направил някакво откритие, и второ — ключът към това откритие се казваше Хелене Бренкивист.
Хуан уточни сценария за по-малко от двадесет и четири часа. Наложи му се да мисли малко повече, просто, защото това не трябваше да прилича на обикновен удар. При обикновените удари той издебваше жертвата си на някое оживено място, опираше малокалибрения пистолет в главата и бум — край на предаването. Операции от този тип не се нуждаеха от планиране, а по-скоро от подходящите обстоятелства. Цялото представление зависеше от общо взето предвидимото поведение на тълпата. При всяко шокиращо събитие, каквото е публичната екзекуция, тълпата автоматически насочва вниманието си към жертвата и това позволява на извършителя не само да се смеси с нея, а понякога дори и да се включи в редиците на сеирджиите. Единственото, което трябваше да стори, беше да се освободи от оръжието.
Но инструкциите в този случай бяха по-особени. Ударът трябваше да се представи като изнасилване — нещо, което беше „тясната специалност“ на Хуан. Той се усмихна на факта, че хората са готови да му платят за нещо, което винаги е правил за удоволствие. Съединените щати са странна, но приятна страна, в която законите са направени така, че често дават повече права на престъпниците, отколкото на техните жертви.