— Моля — продължи с галантността си Хуан и и направи знак да се насочи към дневната. За негова изненада на дивана се беше разположила една пищна блондинка. Според предварителната му информация Хелене живееше сама и в апартамента и не трябваше да има никакви блондинки. Няма значение, успокоително си рече той. Какво казваше една стара кубинска поговорка? „Когато почне да вали, направо става потоп“… Купонът обещаваше да стане два пъти по-хубав от планираното…
Той измъкна пистолета и махна на Хелене към един стол срещу русокосата. Двете жени си размениха уплашени погледи. Останал прав, Хуан пристъпи към масичката за телефона и рязко дръпна кабела, после се наведе и пусна тунера от уредбата на Хелене. В хола прозвуча спокойна класическа музика. Плъзгайки пръсти по дигиталните клавиши за управление, той смени станцията на някакъв рок-концерт, след което усили звука докрай.
— Какъв купон ще е това, ако няма подходяща музика? — изкрещя той, за да надвика шума, после бръкна в джоба си и извади кълбо тънък, но здрав канап.
ДЕСЕТА ГЛАВА
В понеделник сутринта Джейсън започна визитацията си с чувството, че няма да издържи. Нито един от пациентите му не се чувстваше добре. Започна да звъни на Хелене от момента, в който успя да се прибере в кабинета си, но никой не вдигаше. Някъде в средата на предиобеда дори намери време да отскочи да шестия етаж, но там беше тъмно и пусто. Върна се обратно мрачен и раздразнен. Още от самото начало усещаше, че тази жена крие нещо, а сега пък взе, че изчезна и проблемите ставаха още по-големи.
Вдигна слушалката и набра номера на личен състав. Оттам му дадоха домашния адрес и телефон на Хелене. Набра го веднага, но и там никой не отговаряше. Затръшна слушалката, после отново се обади в личен състав и поиска да говори с началника Джийн Кларксон. Когато и предадоха слушалката, той с гневен тон попита за Хелене Бренкивист.
— Обадила ли се е за отсъствие по болест? Цяла сутрин се опитвам да я открия!
— Изненадана съм — отговори госпожица Кларксон. — Не се е обаждала, въпреки че обикновено е дисциплинирана. За година и половина не е отсъствала нито един работен ден.
— Но ако е болна, вие очаквате да се обади, нали? — попита Джейсън.
— Абсолютно.
Джейсън окачи слушалката. Раздразнението му се превърна в загриженост. Обзеха го лоши предчувствия. На вратата се почука и в процепа надникна главата на Клодия.
— Доктор Данфорт на втора линия — съобщи тя. — Ще говориш ли с нея?
Джейсън кимна.
— Искаш ли някакъв картон?
— Не, благодаря — отвърна той и вдигна слушалката, в която екна звучният глас на доктор Маргарет Данфорт:
— Бих препоръчала на Гуд Хелт да подлага пациентите си на по-внимателни прегледи. Никога не съм виждала трупове в по-лошо състояние от вашите. Джералд Фар е точно толкова зле, колкото и останалите. Всичките му органи изглеждаха стогодишни!
Джейсън мълчеше.
— Ало?
— Тук съм — промърмори той и с притеснение обясни, че само преди месец е направил пълни изследвания и на този пациент, когото е намерил здрав въпреки нездравословния му начин на живот.
— Учудена съм, че не е получил удар още преди няколко години — подхвърли Маргарет. — Всичките му съдове бяха поразени от атеросклерозата, а сънната артерия беше почти запушена.
— Нещо за пациента на Роджър Уенамейкър? — попита Джейсън.
— Как му беше името?
— Не знам. Човекът почина в петък от мозъчен удар и Роджър каза, че вие го поемате…
— А, да. И той беше жертва на тотална дегенерация. Аз си мисля, че здравни заведения като вашето трябва да практикуват предимно превантивна медицина. Едва ли ще направите пари, ако продължавате да приемате толкова болни пациенти… — Маргарет се засмя. — Но шегата настрана, и този пациент беше жертва на тотални вътрешни поражения.
— При вас правят ли се рутинни токсикологични изследвания? — внезапно попита Джейсън.
— Разбира се. Особено напоследък. Правим тестове за кокаин и разни други наркотици.
— Какво ще кажете за допълнителни токсикологични тестове на Джералд Фар? Възможно ли е това?
— Мисля, че все още имаме кръв и урина от него — отвърна Маргарет.
— Какво искате да търсим?
— Всичко. Стрелям напосоки, но наистина трябва да разбера какво става тук.
— С удоволствие ще направя една серия тестове, но още отсега мога да ви кажа, че Джералд Фар не е бил отровен. Просто му е изтекло времето. Сякаш е бил с трийсет години по-възрастен от годините си. Знам, че това звучи ненаучно, но такава е истината.