Възобнови прегледите като старателно избягваше любопитния поглед на Клодия. Знаеше, че любопитството я влудява, но нямаше никакво намерение да го задоволява.
Малко преди края на работния ден го прекъсна доктор Джером Уошингтьн — едър чернокож специалист по гастроентерология, който се появи с молба за спешна консултация.
— Разбира се — кимна Джейсън и го поведе към кабинета си.
— Роджър Уенамейкър ме посъветва да се обърна към теб — каза без предисловия гостът и сложи обемистата си папка на бюрото. — Още няколко такива случая и се прехвърлям в бизнеса с алуминиевата дограма.
Джейсън отвори папката. Пациентът беше 60-годишен мъж.
— Точно преди двадесет и три дни направих пълни изследвания на господин Ламборн — започна Джером. — Теглото му е малко над нормата, но на кого не е? Иначе му нямаше нищо и аз му го казах. Но преди седмица изведнъж цъфна в кабинета ми и имаше вид на възкръснал мъртвец. Беше отслабнал с дванайсет килограма. Реших, че съм пропуснал някакво злокачествено образувание и веднага се разпоредих да го приемат в болницата. Направих му абсолютно всички изследвания, като по учебник, но не открих нищо. А после, преди три дни, той взе, че умря… Употребих много усилия, но успях да навия близките му за аутопсия. И какво открих?
— Открил си, че няма рак — подхвърли Джейсън.
— Правилно — кимна Джером. — Рак нямаше, но органите му бяха тотално дегенерирали. Споделих това с Роджър и той ме прати при теб с предположението, че ще ми съчувстваш.
— Имах няколко подобни проблема — кимна Джейсън. — Роджър също. Честно ще ти призная, че съм много разтревожен. Имам чувството, че сме пред някаква непозната, но страшна епидемия.
— Какво да правим? — погледна го тревожно чернокожият лекар. — Лично аз не съм устроен така, че да издържа дълго на подобни емоционални предизвикателства.
— Аз също — въздъхна Джейсън. — Напоследък ми умряха толкова много пациенти, че и аз се замислих за смяна на професията. Изобщо не ми е ясно защо не улавяме никакви симптоми по време на прегледите и пълните изследвания. Казах на Роджър, че другата седмица ще свикам общо събрание, но вече съм на мнение, че не бива да изчакваме нито минута повече. — Пред очите му появи ужасната картина в ресторанта, когато от устата на Хейс бликаха фонтани алена кръв. — Предлагам да проведем събранието утре следобед. Клодия ще уреди подробностите и ще ги съобщи на медицинските секретарки. Ще изискам всичките пълни изследвания, които сме правили през последната година и половина, за да проверим състоянието на пациентите.
— Това ми звучи разумно — кимна Джером. — Случаи като този не допринасят особено за самочувствието ми.
След като изпрати колегата си, Джейсън отиде на главната регистратура, за да уреди свикването на общото събрание. Даваше си сметка, че някои колеги ще трябва да останат след работно време и благодари на Провидението, че му е предоставило компютрите. Идеята му беше посрещната с ръмжене тук-там, тъй като се наложи отмяна на доста часове за прегледи, но Клодия самоотвержено пое всички удари. Джейсън беше сигурен, че нещата ще бъдат организирани както трябва, въпреки кратките срокове.
В пет и половина изпрати последния си пациент и отново набра домашния номер на Хелене. Никой не вдигна. Импулсивно реши на път за вкъщи да се отбие до жилището и. Потърси листчето с адреса, който бе взел от личен състав, приглади го с длан и го прочете. Оказа се блоковият комплекс Крейги Армс, който се намираше на авеню Конкорд в Кембридж.
И това, ако не е съвпадение, помисли си той. Момичето, с което ходеше преди да се запознае с Даниеле, живееше в Крейги Армс.
Спусна се на паркинга и след минута вече пътуваше към Кембридж. Движението беше ужасно, но той познаваше района и това му позволи да открие адреса без особени трудности. Паркира и влезе в познатия вход. Очите му пробягаха по имената на дългия домофон, откриха името Бренкивист и пръстът му натисна звънеца. Винаги имаше шанс Хелене да не вдига телефона, но да отваря на позвънявания на входната врата. Но и сега удари на камък. Огледа списъка с обитателите на блока, но името на Люси Хейгън вече не беше там. Все пак оттогава бяха изтекли цели петнадесет години.
В замяна на това натисна бутона на портиерната, срещу който продължаваше да стои познато име. Няколко секунди по-късно от малкия репродуктор над звънците се разнесе познатият скърцащ глас на господин Грац:
— Просията забранена!
Джейсън побърза да се представи, добавяйки с извинителен тон, че господин Грац вероятно не си спомня за него, тъй като от последната им среща са изминали доста години. После поясни, че е загрижен за колежка, която по необясними причини не се е появила на работа. Господин Грац не отговори нищо, но вратата забръмча и се отвори. Джейсън трябваше да изкачи тичешком десетината стъпала до нея, за да може да я хване. Вътрешността на стълбищното фоайе го посрещна с познатата миризма на печен лук, която за петнадесет години не беше претърпяла абсолютно никаква промяна. В дъното на покрития с теракота коридор се отвори желязна врата. В облеклото на господин Грац също нямаше промяна — носеше все същата долна фланелка и омазани джинси. Страните му бяха покрити с няколкодневна четина, очите му изпитателно пробягаха по лицето на Джейсън.