Излезе от кабинета си и започна сутрешната визитация в момента, в който беше сигурен, че няма да събуди пациентите си. Промяна нямаше. Върна се в кабинета и се подготви за началото на прегледите с предварително записан час. Преди това позвъни в патологията и поиска информация за мъртвите животни от лабораторията на Хейс. Наложи му се да изчака няколко минути, докато лаборантката открие съответната папка.
— Аха, ето я — промърмори жената. — Всички животни са били отровени със стрихнин.
Джейсън прекъсна разговора и набра Маргарет Данфорт от градската морга. Телефонът вдигна човек от помощния персонал, който му обясни, че в момента доктор Данфорт е заета с аутопсия. Джейсън го помоли да провери токсикологическите изследвания на Джералд Фар. Човекът беше готов с отговора си в рамките на една минута.
— Всички токсикологични проби са отрицателни — съобщи той.
— Още един въпрос, моля — спря го Джейсън. — дали тези проби отчитат наличието на стрихнин в организма?
— Момент така — каза лаборантът.
В слушалката се доловиха няколко реплики, разменени на висок глас, после човекът отново се върна на телефона.
— Доктор Данфорт отговори положително — ако в организма има наличие на стрихнин, пробите ще го хванат.
— Благодаря — каза Джейсън и остави слушалката. Стана и се приближи до прозореца. Графикът по Ривъруей вече беше тежък, небето над града беше облачно. Началото на ноември не е от най-приятните годишни сезони за Бостън. В душата му се настани безпокойството, чувстваше се объркан и напрегнат. Запита се дали да предаде на Кърън пакета, който бе получил от Керъл. Но с каква цел да го направи? Полицията дори не разследва смъртта на Хейс и продължава да го счита за наркопласьор…
Върна се зад бюрото, разтвори телефонния указател и потърси номера на „Джийн Инк.“. Адресът на компанията беше на Пайъниър стрийт в източен Кембридж, в непосредствена близост до студентското градче на ЕмАйТи. Отпусна се на стола и импулсивно започна да избира цифрите. Насреща вдигна телефонистка с подчертано английски акцент и Джейсън я помоли да го свърже с ръководителя на компанията.
— Имате предвид доктор Ленърд Доън, нашият президент? — пожела да узнае жената.
— Да, именно доктор Доън — отвърна той. В слушалката нещо прещрака, после се появи друг женски глас.
— Кабинетът на доктор Доън.
— Бих искал да говоря с господин доктора — каза Джейсън.
— За кого да доложа?
— Доктор Джейсън Хауърд.
— Бихте ли казали по какъв въпрос, доктор Хауърд?
— Става въпрос за един лабораторен дневник, с който разполагам. Предайте на доктор Доън, че аз работя в Гуд Хелт План и бях приятел с покойния доктор Алвин Хейс.
— Един момент, моля — каза секретарката с равен като магнетофонен запис глас.
Джейсън отвори средното чекмедже на бюрото си и започна да си играе с колекцията моливи, която държеше вътре. В слушалката се разнесе ново прещракване, последвано от звучен мъжки глас:
— Ленърд Доън на телефона.
Джейсън отново се представи и поясни, че притежава лабораторния дневник на доктор Хейс.
— А мога ли да попитам как се сдобихте с него, сър? — попита доктор Доън.
— Мисля, че това няма значение — отвърна Джейсън. — Имам го и толкоз. Нямаше никакво намерение да замесва Керъл.
— Въпросният дневник е наша собственост — обяви мъжът насреща. Гласът му беше спокоен, но с добре доловима метална нишка.
— С удоволствие ще ви го предам срещу малко допълнителна информация за доктор Хейс — побърза да го увери Джейсън.
— Дали не бихме могли да се срещнем?
— Кога?
— Възможно най-скоро. Бих могъл да отскоча до вас още през обедната почивка.
— Ще донесете ли и дневника?
— Разбира се.
През останалата част от предиобеда Джейсън не беше в състояние да се съсредоточи върху нищо, въпреки че пациентите се точеха през кабинета му в неспирен поток. Беше доволен да разбере, че Сали все пак му е оставила свободни часовете на обедната почивка. В минутата, в която приключи с последния пациент, той скочи и излезе от кабинета.
Добра се до Кембридж сравнително бързо, плъзна се покрай парковата територия на ЕмАйТи и новите небостъргачи на Източен Кембридж, част, от които бяха с ултрамодерна архитектура и рязко контрастираха на по-старите и традиционни тухлени сгради, типични за Нова Англия. Скоро откри Пайъниър стрийт и пое по нея. Централата на „Джийн Инк.“ се оказа една от модерните сгради в района с фасада от лъскав черен гранит, която, за разлика от посестримите си наоколо, имаше само шест етажа. Прозорците и бяха тесни като амбразури, а рамкираните им с месинг стъкла бяха огледални. Човек оставаше с впечатлението за солидност и мощ, сякаш гледа замък от някой научно-фантастичен филм.