След като се разпореди да го повикат след кардиологичния консулт и след като хвърли последен мазохистичен поглед към покритото тяло на Седрик Харинг, Джейсън напусна интензивното отделение и взе асансьора за втория етаж, където беше връзката между болницата и поликлиниката. Медицинският център на ГХП се помещаваше в централната сграда на един внушителен здравен комплекс, построен изцяло с вноските на пациентите. В него имаше болница с 400 легла със самостоятелна амбулаторна хирургия, поликлиника, малко крило за научни изследвания и един етаж за администрацията. Основната сграда, някога проектирана като централен офис на компанията „Сиърс“, излъчваше някаква особена артистичност. Въпреки, че беше изкормена изцяло и преустроена за нуждите на болницата и здравната администрация… Поликлиниката и научно-изследователският институт бяха в нови сгради, но и тяхната архитектура беше съобразена с тази на съществуващата постройка — внимателно, прецизно, до последния детайл. И двете бяха качени върху дебели пилони, под които се намираше централният паркинг. Кабинетът на Джейсън се намираше на третия етаж, редом с още една дузина подобни помещения, заети от специалисти по вътрешни болести.
Интернистите в Центъра бяха общо шестнадесет души. Повечето бяха специалисти, макар че неколцина практикуваха и обща медицина, подобно на Джейсън. Лично той винаги бе проявявал интерес към огромното разнообразие на човешките болести, а не само към болестите на отделните органи.
Лекарските кабинети бяха наредени в кръг по един дълъг коридор, очертаващ централната част на етажа, на която имаше рецепция и чакалня с удобни кожени дивани. Стаите за преглед бяха между кабинетите и в тях се влизаше през междинни врати, а в далечния край на коридора имаше две малки помещения за оказване на първа помощ и дребни превръзки. Помощният персонал от сестри и медицински секретарки би трябвало да работи на ротационен принцип, но практиката беше наложила и известен процент лични предпочитания; в повечето случаи определени сестри работеха с определени лекари. Макар и неофициален, този вариант се оказа изключително удачен, тъй като неутрализираше неизбежните ексцентричности, проявявани от някои лекари. Изборът беше в ръцете на самия помощен персонал. По тази логика към Джейсън се бяха прикрепили сестра Сали Бауман и медицинска секретарка Клодия Мокълбърг. Той се разбираше много добре с тях, особено с Клодия, която проявяваше почти майчинска загриженост за всичко свързано с него, включително и в личния му живот. Жената беше изгубила единствения си син във виетнамската война и тайничко се радваше на Джейсън, който, според собствените и твърдения, много приличал на него.
Двете служителки регистрираха появата му със ставане на крака, след което го последваха в кабинета. Сали държеше дебела купчина папки, което означаваше, че опашката от пациенти е голяма. Тя беше по-импулсивната от двете и забавянето на Джейсън я беше разтревожило дълбоко. Изгаряше от желанието да „пусне колелото да се върти“, но Клодия я успокои и успя да я отпрати.
— Толкова ли беше лошо, колкото пише на лицето ти? — загрижено попита тя.
— Нима ми личи? — учуди се вяло Джейсън и пристъпи към умивалника в ъгъла.
— Изглеждаш така, сякаш те е прегазил влак от емоции — кимна жената.
— Седрик Харинг почина — поясни той. — Помниш ли го?
— Бегло — отвърна Клодия. — Извадих му картона в момента, в който те повикаха в спешното… Сега е на бюрото ти.
Джейсън сведе очи към безупречно подредения плот. Ефикасността на Клодия понякога го дразнеше.
— Защо не поседнеш за няколко минути? — подхвърли по-възрастната жена. Тя прекрасно знаеше как реагира на смъртта Джейсън — беше едната от двете личности, с които младият доктор беше споделил за фаталната катастрофа на жена си.
— Трябва много да сме закъснели — въздъхна той. — На Сали сигурно ще и се изкриви носът от притеснение…
— О, я зарежи Сали! — тръсна глава Клодия, заобиколи бюрото и нежно го побутна надолу към стола. — Няма да и изкипи водата за няколко минути в повече!
Джейсън неволно се усмихна. Ръцете му механично разтвориха папката с картона на Седрик Харинг.
— Помниш ли, че миналия месец умряха двама души, на които току-що бяхме направили пълни изследвания?
— Бригс и Конъли — отвърна без колебание Клодия.
— Ще ми извадиш ли и техните картони? Тази тенденция нещо не ми харесва…
— Само ако ми обещаеш, че няма да изпаднеш в… — Клодия замълча за момент, търсейки най-подходящата дума: — … В нервна възбуда. Хората умират. За съжаление. Това е част от професията. Разбираш ли? Защо не изпиеш чаша кафе?