— Съжалявам, но трябва да ви видя — настоя той. — Мога да бъда при вас в рамките на десетина минути.
— Идеята не е добра. Както вече споменах, аз не съм сама. Отвън има човек, който наблюдава сградата. Защо трябва да ме видите тази вечер? Може би ще измислим нещо за утре…
Джейсън понечи да я попита по телефона дали ще дойде с него в Сиатъл, но реши, че ще има повече шансове да я убеди, ако я види очи в очи. Съзнаваше, че е малко странно да кани младата жена на подобно пътуване само след две кратки срещи.
— Този бодигард сам ли е? — попита на глас той.
— Да. Но каква е разликата? Той е як като бик.
— Зад блока ви има една тясна алея. Бих могъл да се промъкна по нея и да използвам противопожарната стълба.
— Това е лудост! Каква е тази толкова важна причина, поради която трябва да ме видите точно тази нощ?!
О, Господи! — простена Джейсън.
— Ще ви кажа само толкова — тръсна глава той. — Опитвам се да разбера какво е откритието на Хейс и вече изпробвах какво ли не. Сега съм стигнал до последната си идея, но имам нужда от помощта ви.
— Доста мъгляво обяснение, доктор Джейсън Хауърд!
— Но е вярно. Само вие можете да ми помогнете. Керъл се засмя.
— Как мога да откажа на такава молба? Добре, идвайте. Но на собствен риск. Искам да ви предупредя, че нямам кой знае какъв контрол над онзи Атлас отвън.
— Платил съм си всички вноски на застраховка „Злополука“ — промърмори Джейсън.
— Живея на…
— Знам къде живеете — прекъсна я той. — И вече съм си имал работа с Бруно, ако той е очарователната персона, за която говорите.
— Сериозно?! — попита с недоверие Керъл.
— Хубав човек и прекрасен събеседник…
— Тогава трябва да ви предупредя, че именно Бруно ме изпраща до дома.
— За щастие той си личи отдалеч. А вие стойте на задния прозорец, защото не искам да бъда удушен някъде на противопожарното стълбище.
— Това е истинска лудост! — промълви Керъл.
Джейсън прекъсна връзката и започна да се преоблича. Откри някакъв тъмен панталон, навлече и черен пуловер. Даваше си сметка, че и без ярки дрехи ще се вижда достатъчно ясно на стълбата. Обу маратонките си и се спусна при колата. Подкара бавно по Бийкън стрийт, опитвайки се да засече навреме едрата фигура на Бруно. Зави наляво по Глочъстър стрийт, после още веднъж наляво по Комънуелт. Прекоси Марлборо и намали скоростта. Даваше си сметка, че едва ли ще намери място за паркиране, затова спря пред първия пожарен кран, който се изпречи пред очите му. Остави колата отключена — така в случай на авария пожарникарите биха могли да прокарат маркучите си направо през купето.
Измъкна се навън и внимателно огледа алеята, която свързваше Бийкън и Марлборо. Уличното осветление хвърляше бледи кръгове светлина само около стълбовете. Дърветата бяха много и създаваха достатъчно многобройни тъмни островчета. В главата му се появи ясен спомен за последната конфронтация с Бруно, по гърба му пробягаха неволни тръпки. Разкърши рамене, стегна волята си на топка и тръгна по алеята. Беше напрегнат като спринтьор, очакващ стартовия изстрел. Някакво движение вляво го накара да затаи дъх. Оказа се огромен плъх, почти с размерите на охранена котка. Джейсън усети как космите по тила му леко настръхват. Продължи напред, доволен от отсъствието на Бруно. Наоколо беше толкова тихо, че чуваше собствения си дъх.
Най-накрая стигна до блока на Керъл, вдигна глава и веднага засече осветения прозорец на четвъртия етаж. После се зае да оглежда аварийната стълба. За нещастие тя беше от онзи вид, който имаше механизми за спускане от първия етаж. Огледа се наоколо за нещо, върху което да се покатери. Нямаше нищо подходящо, освен една кофа за боклук, която обаче трябваше да се преобърне и изпразни от съдържанието си. Лишен от избор, той пристъпи към нея и я обърна. Острото дрънчене на ламарината върху паважа го накара да потръпне. Няколко празни кутийки от бира шумно заподскачаха надолу по алеята. Затаи дъх и вдигна глава. Допълнителни светлини по фасадата нямаше. Доволен от този факт, той се покатери на кофата и протегна ръка към най-долното стъпало на аварийната стълба.
— Хей!
Викът дойде откъм дъното на алеята, миг по-късно оттам се появи познатата едра фигура на Бруно, който тичаше насам с всички сили. Размахал могъщите си бицепси и пуфтящ като локомотив, той приличаше на мощен фулбук от отбора на „Уошингтън Редскинс“.
— Мамка му! — изруга Джейсън и напрегна всички сили, за да се вдигне нагоре. Очакваше всеки момент стълбата да се разгъне под тежестта му. За щастие тя издържа. Увисна на ръце, напрегна мускули и успя да преметне крак върху последното метално стъпало.