— Хей, перверзник гаден! — изкрещя отдолу Бруно, който очевидно го беше идентифицирал. — Веднага слизай оттам, копеле мръсно!
Джейсън се поколеба. Би могъл да остане на място и да стъпи върху пръстите на горилата, в случай че реши да го последва. Но това означаваше изобщо да не се види с Керъл. А в случай на схватка, някой от обитателите на блока със сигурност ще повика полицията. Реши да рискува и хукна нагоре. Спря се едва когато стигна площадката под прозореца на Керъл. Тя надничаше през стъклото и отвори страничното крило в момента, в който го зърна.
— Вашият неонацист се катери след мен! — задъхано рече Джейсън, изпреварвайки въпроса и. — Мислите ли, че носи оръжие? — преметна крак през перваза и се озова в доста просторна кухня.
— Не знам — отвърна младата жена.
— Той всеки момент ще е тук! — Джейсън затръшна прозореца и сложи резето. Това щеше да забави Бруно точно с десет секунди.
— Може би трябва да поговоря с него — подхвърли Керъл.
— А ще ви слуша ли?
— Не съм сигурна. Той си пада малко инат.
— И аз имам същото впечатление — кимна Джейсън. — Освен това знам, че не си пада по мен. Май ще ми трябва нещо с формата на бейзболна бухалка.
— Не можете да го удряте, Джейсън!
— Не искам да го правя, но според мен Бруно няма никакво желание да седнем и да си поговорим. Затова трябва да разполагам с нещо, което може да го спре.
— Имам ръжен за камината.
— Донесете го!
Джейсън изгаси кухненската лампа и залепи нос за стъклото. Бруно все още се мъчеше да се покатери на най-долното стъпало. Сила имаше в излишък, проблемите идваха главно от прекалено едрото му тяло. Керъл се върна с ръжена и Джейсън го подхвърли в ръката си. С малко късмет може би щеше да успее да накара горилата да слуша.
— Знаех си аз, че идеята не е добра — унило промърмори момичето.
Джейсън бегло се огледа. Подът на кухнята беше покрит със старомоден линолеум, а вратата — от солидно дърво, снабдена със здрава ключалка. Явно това помещение е било нещо друго, преди да бъде превърнато в кухня.
— Ще ми позволите ми да създам малко бъркотия? — обърна се към Керъл той. — Искам да кажа, че впоследствие с удоволствие ще платя за почистването…
— За какво говорите?
— Имате ли някоя по-голяма бутилка олио?
— Предполагам.
— Ще ми я дадете ли?
Озадачена, Керъл отвори вратичката на шкафа под мивката и извади оттам един галон вносен италиански зехтин.
— Отлично! — одобри го Джейсън, хвърли кратък поглед през прозореца и се залови за работа. Масата и двата стола бяха изнесени навън, а младата жена продължаваше да го гледа озадачено.
— А сега и вие! — заповяда той и тя неохотно се насочи към антрето.
Пръстите му развинтиха капачката и зехтинът започна да се излива по пода на равномерни кръгове. Минута по-късно беше готов и се насочи към коридора. В момента, в който заключи кухненската врата и сложи резето, откъм прозореца се разнесе силно чукане, последвано от звън на счупени стъкла. Джейсън подпря масата в насрещната стена и по този начин блокира допълнително кухненската врата.
— Елате! — прошепна той и хвана ръката на Керъл. В другата продължаваше да стиска ръжена. Поведе я към входната врата, солидно осигурена с двойно резе и ключалка с метални пръти от полицейски тип. Откъм кухнята се разнесе силен трясък. Бруно беше паднал за пръв път.
— Много хитро! — избухна в смях Керъл.
— Човек трябва да компенсира, когато тежи само шейсет кила — отвърна с разтуптяно сърце Джейсън. — Но както и да е. Не знам колко дълго ще продължат забавленията на Бруно в онази кухня, затова ще бъда кратък. Имам нужда от вас. Последният ми шанс да стигна до откритието на Алвин Хейс е Сиатъл. Трябва да отида там и да разбра какво е…
Оттатък се разнесе нов силен трясък, последван от набор ругатни на непознат език, най-вероятно италиански.
— Настроението му ще бъде много лошо — промърмори Джейсън и дръпна резетата на входната врата.
— Искате да дойда с вас в Сиатъл, така ли? — попита Керъл.
— Знаех, че ще ме разберете — въздъхна с облекчение Джейсън. — След едно от пътуванията си дотам, Хейс се е завърнал с някакви биологични материали, които е обработил в лабораторията на „Джийн Инк.“. Искам да разбера какви са били те и се надявам да го науча от човека, с когото се е срещал във Вашингтонския университет…
— Не си спомням името му — въздъхна Керъл.
— Но сте го виждала и бихте могли да го познаете, нали?
— Вероятно.
— Знам, че молбата да дойдете с мен ще ви се стори прекалена, но аз наистина вярвам, че Хейс е направил някакво научно откритие. А ако се вземат предвид качествата му на изследовател, това откритие със сигурност е значително.