— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита тя. — Кафе, чай?
— С удоволствие ще изпия едно кафе — прие Джейсън. Жената изглеждаше нервна и той реши, че малко домакинстване може би ще я успокои. Тя се обърна и отиде в кухнята, откъдето долетя шумът на течаща вода. Момиченцето остана в дневната, заковало големите си кафяви очи в лицето на Джейсън. Когато той му се усмихна, то се врътна и изтича в кухнята. Джейсън се облегна назад и огледа стаята. Беше мрачна и доста гола, по стените имаше няколко от печатните литографии, които се поръчват по пощата. Луиз се върна, следвана по петите от малката. Подаде му чаша с кафе, а захарта и сметаната сложи на малката масичка пред него. Джейсън използва и двете.
— Извинете, ако не съм ви се сторила много гостоприемна — отпусна се насреща му Луиз. — Но не ми се случва всеки ден да ми звънят на вратата и да ме питат за Алвин.
— Разбирам — кимна Джейсън и скришом я огледа. Под занемарения външен вид явно се криеше някогашна красавица. Хейс със сигурност е имал добър вкус по отношение на жените. — Извинявам се, че нахлух по този начин, но Алвин ми беше споменавал за вас. В момента пътувам из областта и реших да се отбия…
В крайна сметка реши, че известно количество неистини може и да помогнат.
— За мен ли ви е споменавал? — попита не особено заинтригувано жената.
Джейсън реши да бъде предпазлив. Не беше пропътувал всичкото това разстояние, за да пробужда болезнени емоции.
— Причината да ви потърся е едно голямо научно откритие, което вашият съпруг е направил — започна той, после се зае да обяснява обстоятелствата около смъртта на Алвин Хейс и неговите, на Джейсън, персонални усилия да разбере за какво откритие става въпрос. Подчерта, че би било трагедия да се изгуби онова значително дело на Алвин, което би помогнало на цялото човечество. Луиз кимаше с глава, но когато той я попита има ли представа какво може да е това откритие, тя отговори с едно кратко и категорично „не“.
— Не сте ли си говорили за това с Алвин?
— Не. Говорехме си за децата и по финансови въпроси.
— Как са децата ви? — попита Джейсън, спомнил си загрижеността на Алвин за сина му.
— И двете са добре, благодаря.
— Двете?
— Да — кимна жената и погали главичката на момиченцето до себе си: — Люси е тук при мен, а Джон е на училище…
— Мислех, че имате три деца…
Джейсън видя как очите и се премрежват. След една изпълнена с неудобство пауза, тя кимна с глава:
— Всъщност, да… Имаме и още едно дете, Алвин младши. Но той страда от тежка умствена недостатъчност и живее в един бостънски пансион…
— Съжалявам.
— Няма нищо. Би трябвало отдавна да съм свикнала със ситуацията, но не съм и вероятно никога няма да свикна. Предполагам, че това беше причината за развода ми с Алвин — аз просто не успях да се примиря…
— Къде точно се намира Алвин младши — попита Джейсън, въпреки решението си да не докосва болезнени теми.
— В училището Хартфорд.
— И как се справя?
Името му беше познато. Училището Хартфорд беше институция, закупена от ГХП в момента, в който корпорацията влезе във владение на свързаната с него болница за лечение на хора с умствени увреждания. В момента то беше обявено за продан, тъй като носеше доста големи финансови загуби на ГХП.
— Предполагам добре — отвърна на въпроса му Луиз. — Страхувам се, че рядко ходя да го виждам. Просто ми се къса сърцето…
— Разбирам — меко промълви Джейсън, питайки се дали за този син говореше Хейс вечерта, в която умря.
— Има ли начин да позвъним там и да се осведомим за състоянието на момчето?
— Предполагам — кимна жената, без да проявява любопитство към необичайния въпрос. Изправи се и тръгна към телефона, следвана по петите от малката. Набра някакъв номер, поиска да я свържат с отделението „Пред-пубертет“ и размени няколко реплики за състоянието на сина си с човека насреща. Не след дълго остави слушалката и се върна на мястото си.
— Според персонала, състоянието на Алвин е задоволително — каза тя. — Единственият нов проблем е свързан с появата на артрит, който пречи на физическата му терапия.
— Отдавна ли е там?
— Откакто Алвин започна работа в ГХП. Възможността да настани Алвин младши в Хартфорд беше една от причините да приеме офертата на вашата болница.
— А другият ви син? Казахте, че е добре…
— О, за него нямам грижи — гордо отвърна Луиз. — Вече е в трети клас, пълен отличник.
— Много добре, много добре — кимна Джейсън, опитвайки се да си припомни всички детайли от онази вечер, в която Хейс се сбогува с живота. Алвин беше казал, че някой иска да убие него и сина му. След което спомена, че за него вероятно е късно да се на прави нещо, но за сина му не е така… Какво е искал да каже? Още тогава Джейсън беше приел, че единият от синовете му е болен, но не в това е работата.