Оказа се, че „Тотем“ се намира доста далеч от градския център на Сиатъл, на границата на един приятен жилищен квартал. Тук нищо не наподобяваше заплашителната атмосфера на бостънската „Бойна зона“. Клубът беше заобиколен от просторен асфалтиран паркинг, на който имаше доста свободни места, наоколо не се навъртяха пияници и просяци. Заведението приличаше на съвсем обикновен бар-ресторант, ако не се брояха фалшивите тотем-колове от двете страни на входа. Още със слизането си от колата Джейсън улови тътена на рок-музиката. Изтичаха към входа, за да се спасят от досадния дъждец.
Вътрешността беше далеч по-консервативна от тази на „Кабаре“. Джейсън веднага забеляза, че сред клиентите преобладават двойките, а не закоравелите пиячи, които се трупаха около подиума в Бостън. Тук имаше дори малък дансинг. Единствената прилика между двете заведения беше формата на бара — със същите извивки от двете страни на подиума — като в Бостън. — Тук няма топлес изпълнения — прошепна Керъл. Заведоха ги до едно сепаре на първо ниво, доста отдалечено от бара. Зад тях имаше още едно ниво. Келнерката постави картонени таблички пред всеки от тях и взе поръчката им.
Джейсън изчака да им донесат питиетата и попита Керъл дали вижда някъде собственика. Отначало тя поклати глава, но петнадесетина минути по-късно стисна ръката му и се наведе над масата:
— Ето го там…
Сочеше към млад мъж, който едва ли имаше повече от тридесет години. Беше облечен в смокинг с червена папионка, прикрепена от златна игла. Кожата му имаше маслинен цвят, а косато му беше синкаво-черна.
— Помните ли името му?
Тя поклати глава.
Джейсън се измъкна от сепарето и тръгна към съдържателя, който имаше приятелски открито момчешко лице. Стигна до бара и го потупа по рамото.
— Извинете, аз съм доктор Джейсън Хауърд от Бостън — представи се той.
Собственикът се обърна, на лицето му се появи изкуствена усмивка.
— Много ми е приятно — каза той. — Аз съм Себастиан Фран. Добре дошъл в „Тотем“…
— Мога ли да поговоря с вас?
Усмивката на младия мъж се стопи.
— Какво желаете?
— Ще ми трябват няколко минути, за да ви обясня…
— Много съм зает — отряза го Фран, — Може би по-късно.
Неподготвен за толкова категоричен отговор, Джейсън остана безмълвен, докато Фран си пробиваше път към клиентите в дъното на бара. После усмивката му се върна.
— Какво стана? — попита го Керъл когато се върна обратно в сепарето.
— Нямах късмет — призна той. — Прелетях пет хиляди километра, а този тип дори не пожела да разговаря с мен!
— В този бизнес хората са предпазливи — поклати глава тя. — Май ще е по-добре да опитам аз.
Без да чака съгласието на Джейсън, тя стана и излезе от сепарето, а той безмълвно гледаше как грациозната и фигура си пробива път към съдържателя. Докосна го по ръката и каза нещо, онзи кимна и се обърна по посока на Джейсън. След няколко секунди кимна повторно и се оттегли, а Керъл побърза да се върне на масата.
— След минутка ще е тук — съобщи тя.
— Какво му казахте?
— Спомни си коя съм — простичко отвърна момичето.
Какво ли означава това? — запита се Джейсън, после тръсна глава:
— А Хейс спомни ли си го?
— О, да, без проблеми…
И наистина, само десетина минути по-късно Себастиан Фран направи един пълен кръг из заведението и спря при тяхната маса.
— Моля да ме извините за грубото отношение. Не знаех, че сте приятели.
— Няма нищо — махна с ръка Джейсън, без да е напълно сигурен какво има предвид мъжът срещу него. Но тонът му беше много приятелски.
— Какво мога да направя за вас?
— Керъл казва, че помните доктор Хейс.
Себастиан се обърна към младата жена:
— Мъжът, с когото бяхте последният път?
Тя кимна.
— Разбира се, че го помня. Той беше приятел на Артър Колър.
— Дали ще си спомните за какво разговаряхте? — попита с надежда Джейсън. — Това може да се окаже много важно…
— Джейсън работеше заедно с Алвин — вметна Керъл.
— Нямам никакъв проблем да си спомня и веднага ще ви кажа — кимна Себастиан. — Човекът искаше да го водя за сьомга.
— На риболов!? — възкликна Джейсън.
— Да. Каза, че иска да хване няколко големи парчета, но не му се ходи прекалено далеч. Казах му да отиде до Сидар Фолс.
— И това е всичко? — попита със свито сърце Джейсън.
— Говорихме десетина минути и за „Сиатъл Суперсоникс“ — сви рамене съдържателят.