— Благодаря, че ни отделихме от времето си — каза Джейсън.
— Няма нищо — усмихна се Себастиан и стана. — Съжалявам, но трябва да продължа с обиколката си.
Ръкуваха се, човекът ги покани да се отбият пак, после се разделиха.
— Не мога да повярвам — прошепна Джейсън. — В момента, в който напипам някаква следа, всичко изведнъж се оказва майтап… Риболов!
По молба на Керъл се задържаха още половин час, за да изгледат програмата. Когато най-сетне се прибраха в хотела, Джейсън се чувстваше напълно изтощен. Часът беше четири сутринта в четвъртък според Източното време измерване. Набързо се съблече и се мушна между чаршафите. Посещението в клуб „Тотем“ се оказа пълно разочарование и сега цялата му надежда бе насочена към университета на щат Вашингтон. Вече се унасяше, когато на междинната врата се почука. Керъл обяви, че не може да спи и на всичкото отгоре умира от глад. Не биха ли могли да си поръчат нещо в стаята? Джейсън се чувстваше длъжен да бъде кавалер и кимна с глава. Поръчаха бутилка шампанско и чиния пушена сьомга.
Керъл седна на ръба на леглото му. Беше облечена в тясна плетена роба, пръстите и елегантно държаха хапките с риба и кракерси. Започна да говори за детството си, преминало в околностите на Блумингтън, Индиана. Джейсън мълчеше и слушаше, изненадан от словоохотливостта и. Като малко момиче живеела във ферма и всяка сутрин преди училище трябвало да дои кравите. Той ясно си я представи как го прави, вероятно, защото свежестта и някак се връзваше именно с такава дейност. Но продължаваше да му бъде трудно да свърже някогашния и живот с това, което вършеше днес. Много му се искаше да разбере как е поела по този път, но не смееше да попита. Освен това изтощението му постепенно взе връх и клепачите му натежаха. Скоро потъна в дълбок сън. Керъл внимателно го покри с одеалото и се прибра в стаята си.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джейсън рязко се събуди и погледна часовника си. Беше пет сутринта. Или осем в Бостън — обичайното му време за тръгване към болницата. Дръпна завесите и огледа кристално чистото небе. В далечината се виждаше фериботът, който свързваше Пъджет Саунд със Сиатъл, който оставяше след себе си дълга пенлива диря.
Взе душ и почука на междинната врата, но отговор нямаше. Почука отново, после предпазливо натисна дръжката. Тънък слънчев лъч се промъкна в процепа. Стаята беше затъмнена, а Керъл спеше дълбоко, прегърнала възглавницата си. Джейсън я погледа известно време, привлечен от ангелската и хубост. После тихо затвори вратата.
Върна се в леглото и набра обслужване по стаите. Поръча пресен портокалов сок, кафе и кроасани за двама. После позвъни в ГХП и поиска да го свържат с Роджър Уенамейкър.
— Наред ли е всичко?
— Не съвсем — промърмори Роджър. — Снощи Мардж Тод направи тежка емболия, изпадна в кома и почина. Респираторен блокаж.
— Господи! — простена Джейсън.
— Съжалявам, че съм лошият вестоносец, но ти се опитай да си починеш — подхвърли Роджър.
— Ще ти звънна утре или вдругиден — каза Джейсън.
Още една смърт. Ако не се брои младото момиче с хепатит, всичките му пациенти излизат от болницата само по един начин — с краката напред. Запита се дали да не хване първия самолет в обратна посока, но после поклати глава. Роджър беше прав — и да е там, пак нищо не може да направи. По-добре да продължава да нищи делата на Хейс, макар че и в тази посока нямаше особени поводи за оптимизъм.
Два часа по-късно Керъл почука на вратата с още мокра от душа коса.
— Страхотно утро! — обяви жизнерадостно тя, а Джейсън побърза да поръча още кафе.
— Май извадихме късмет — промърмори той и махна с ръка към слънцето зад прозореца.
— Не бъди толкова сигурен, защото тук времето се мени за секунди — каза тя, преминавайки на „ти“ по съвсем непринуден начин.
Докато момичето поглъщаше с апетит закуската си, Джейсън се задоволи с нова чаша кафе.
— Дано не съм ти проглушила ушите снощи — подхвърли между два залъка тя.
— Не ставай глупава — отвърна той и виновно добави: — Извинявай, че заспах…
— А какво ще кажеш за себе си, докторе? — попита тя, докато мажеше кроасана си с конфитюр. — Не си ми разказал почти нищо… Пропусна да добави, че Хейс и беше разказал много неща за него.
— Няма какво толкова да разказвам — промърмори той.
Тя вдигна вежди, но после забеляза усмивката му и избухна в смях:
— За момент реших, че говориш сериозно!
Започна с детството си в Лос Анджелис, колежа в Бъркли и висшето в медицинския факултет на Харвард. Подробно описа преживените трудности по време на стажа си в Масачузетс Дженерал. После, някак неусетно и без да го иска, започна да говори за Даниеле и онази ужасна ноемврийска вечер, в която я бе изгубил завинаги. До този момент никой не бе успял да го предразположи да говори за това по начина, по който го беше направила Керъл, включително и Патрик — психиатърът, когото беше посещавал доста време след смъртта на съпругата си. В един момент се улови, че говори дори за сегашната си депресия, свързана с рязко повишената смъртност сред пациентите му, каза и за сутрешния си разговор с Роджър и смъртта на Мардж Тод.