— Извинете, бихте ли ми отделили няколко минути? — пристъпи към него Джейсън. Мъжът погледна значката на ревера му и попита:
— Да не сте агент на някоя фармацевтична компания?
— В никакъв случай — усмихна се Джейсън. — Казвам се доктор Джейсън Хауърд, а това е госпожица Керъл Донър.
— Какво мога да направя за вас?
— Ще се видим по-късно, Дънкан — обади се плешивият и тръгна към лабораторията.
— Окей — кимна сивокосият. — Веднага ще обработя кръвната проба… — Извърна се към Джейсън и добави: — Извинете…
— Няма нищо. Исках да поговорим за един наш общ познат…
— О, така ли?
— За Алвин Хейс. Помните ли последното му посещение тук?
— Разбира се — кимна Дънкан, обърна се към Керъл и попита: — Вие не бяхте ли с него?
— Имате отлична памет — кимна Керъл.
— Бях шокиран да науча, че е починал — промърмори Дънкан. — Това е огромна загуба!
— Според Керъл той ви е посетил с надеждата да научи нещо важно — подхвърли Джейсън. — Ще ни кажете ли какво беше то?
Дънкан стана неспокоен, погледът му отскочи към младия лаборант, който се мотаеше наблизо.
— Не съм сигурен, че искам да говоря на тази тема — промърмори той.
— Жалко… Кажете поне дали ставаше въпрос за работата, или за нещо лично.
— По-добре да отидем в кабинета ми — внезапно предложи сивокосият мъж.
Джейсън с мъка сдържа вълнението, което го обзе. По всичко личеше, че най-сетне се е натъкнал на нещо важно.
Влязоха в кабинета и Дънкан старателно затвори вратата след гостите си. Столовете бяха само два, с метални крака и твърди облегалки. Домакинът ги освободи от купчините научни списания и ги покани да седнат.
— За да отговоря на въпроса ви ще кажа, че Хейс дойде да ме види по лични причини — каза той.
— Прелетяхме пет хиляди километра, за да говорим с вас — отвърна Джейсън, твърдо решен да се бори докрай.
— Ако бяхте завъртели един телефон, със сигурност щяхте да си спестите пътуването. От гласа на Дънкан изчезнаха и последните приятелски нотки.
— Може би трябва да ви обясня откъде произтичат интересите ни към случая — подхвърли Джейсън, след което сбито разказа за вероятното откритие на Хейс и напразните си опити да разбере за какво точно става въпрос.
— И сте решили, че Хейс е дошъл при мен да търси помощ за научните си изследвания? — присви очи Дънкан.
— Надявах се да е така…
От устата на домакина излетя къс, неприятен смях, очите му обходиха лицето на Джейсън.
— Надявам се, че не сте нарко-ченге… — промърмори той.
Джейсън беше толкова изненадан, че не успя да каже нищо.
— Добре, ще ви кажа какво искаше Хейс — тръсна глава сивокосият. — Търсеше откъде да си купи марихуана. Каза, че се страхувал да лети с няколко дози в джоба, но сега дрогата му трябвала… Направих му услуга и го свързах с едно хлапе в студентския град.
Джейсън беше потресен. Възбудата го напусна като въздухът от спукан балон, на нейно място се появи унинието.
— Съжалявам, че ви отнех от времето — промърмори той.
— Няма нищо.
Напуснаха сградата на института, като преди това оставиха значките си на униформения пазач. Върху лицето на Керъл играеше лека усмивка.
— Никак не е смешно! — намусено рече Джейсън, докато се качваха в колата.
— Напротив, но в момента не можеш да го видиш — отвърна тя.
— Спокойно можем да мислим за обратния път — въздъхна той.
— А, не! Домъкна ме чак дотук, но няма да си тръгна преди да ти покажа планините. Съвсем наблизо са…
— Нека си помисля малко — отвърна полушеговито Джейсън.
В крайна сметка се наложи Керъл. Върнаха се в хотела, събраха си нещата и още преди Джейсън да се усети, вече се носеха по магистралата в северна посока. Тя настоя да кара и той мълчаливо и отстъпи волана. Не след дълго предградията отстъпиха място на влажни, тъмнозелени гори, а невисоките хълмове постепенно се превърнаха в планини. Дъждът спря, в далечината се мернаха високи, заснежени върхове. Гледката беше толкова красива, че Джейсън забрави за разочарованията си.
— Ще стане още по-красиво — увери го Керъл, докато напускаха магистралата и поемаха по тесния път към Сидар Фолс. Оттук нещата и бяха познати и тя доволно му сочеше забележителностите. Отби от пътя и пое по нещо, което наподобяваше горска просека и се извиваше успоредно с река Сидар.
Тук природата беше в пълните си права, местността беше като в приказките — гъсти гори, назъбени скали, далечни планински върхове и пенливи потоци. Следобедът си отиваше, започна да се спуска мрак. Керъл напусна коловозите и пое по нещо като пътека от натрошен чакъл. След няколкостотин метра спря пред живописна пет етажна постройка, построена като гигантска планинска хижа от неодялани трупи. От широкия комин лениво се виеше пушек, а над дървените стъпала към верандата висеше надписът „Салмон Ин“.