В късния следобед потеглиха обратно към „Салмон Ин“. В близост до хижата видяха още една голяма риба, която се гърчеше в предсмъртна агония. Беше обърната на една страна и коремът и се белееше.
— Колко тъжно — прошепна Керъл и се вкопчи в ръката му. — Защо трябва да умрат?
Джейсън нямаше готов отговор. На езика му дойде изтърканото клише „такъв е животът“, но не го каза на глас. В продължение на няколко минути наблюдаваха някога величествената сьомга, с чиято жива плът вече вечеряха няколко по-дребни рибки.
— Уф! — направи гримаса Керъл и го дръпна да си вървят. След няколко крачки в мълчание тя смени темата и започна да говори за другата типична оферта, която правеха от хотела. Ставаше въпрос за спускането с кану по стръмните речни бързеи, но Джейсън почти не я слушаше. Пред очите му продължаваха да се въртят дребните хищници, които се хранеха от голямата риба. И именно от тази гледка се роди едно ново хрумване. Внезапно, като откровение, в главата му се появи ясна представа за откритието на Хейс. Но тя беше по-скоро ужасна, отколкото иронична.
Кръвта се оттече от лицето му, краката му се заковаха на място.
— Хей, какво има? — погледна го Керъл.
Той преглътна, немигащите му очи трескаво блестяха.
— Джейсън, какво ти е?!
— Трябва да се върнем в Бостън! — прошепна напрегнато той и изведнъж се втурна напред, повличайки и момичето със себе си.
— За какво говориш? — изрази протеста си тя. Той мълчеше. — Джейсън! Кажи ми какво става! Ръката и рязко се освободи от хватката му, тялото и се закова на място.
— Извинявай — бавно се осъзна той. Имаше чувството, че излиза от краткотраен, но дълбок транс. — Изведнъж проумях какво е откритието, на което се е натъкнал Хейс. Трябва да се връщаме обратно…
— Какво, още тази вечер ли?
— Веднага.
— Чакай малко. Тази вечер няма полети за Бостън. Там времето е с три часа напред. Ако много държиш да си вървим, ще преспим и ще потеглим утре рано сутринта…
Джейсън не отговори.
— Добре, но все пак, нека вечеряме! — раздразнено добави младата жена.
Той се остави да бъде успокоен. Кой знае, в края на краищата? — рече си той. — Може би греша…
Керъл искаше да и обясни за какво става въпрос, но той отказа с претекста, че няма да го разбере.
— Това звучи доста надменно! — погледна го обидено младата жена.
— Съжалявам. Ще ти разкажа всичко, но само след като бъда сигурен…
Даде си сметка, че Керъл е права едва след като взе душ и се преоблече. Ако тръгнат веднага за Сиатъл, ще бъдат на летището някъде към полунощ бостънско време. Което със сигурност означава, че няма да хванат никакви полети преди следващата сутрин.
Слязоха в ресторанта. Дадоха им масата, която беше разположена точно срещу вратата за верандата. Джейсън настани Керъл с лице към нея, обяснявайки, че тя заслужава гледката. След като ги оставиха насаме с менюто, той вдигна глава и се извини за проявената невъздържаност и даде пълно право на разсъжденията и относно полетите.
— Впечатлена към, че си го признаваш — погледна го с уважение Керъл.
За разнообразие този път си поръчаха пъстърва вместо сьомга, а вместо вино от щата Вашингтон, решиха да вземат шардоне от Напа Вали. Навън нощта влезе в правата си, лампите над пристаните светнаха.
Джейсън трудно се концентрира над това, което бяха поръчали. Започна да му светва, че ако теорията му е вярна, Хейс е бил убит, а и Хелене не е станала жертва на случайно насилие. А ако Хейс е бил прав и някой вече използва неговото колкото случайно, толкова и ужасно откритие, резултатите ще бъдат далеч по-тежки от всякаква епидемия.
Докато главата му буквално пушеше от тези тревожни мисли, Керъл се опитваше да поддържа някакъв незначителен разговор. В крайна сметка обаче и тя разбра, че човекът насреща и е някъде далеч, пресегна се през масата и стисна ръката му:
— Защо не се храниш?
Джейсън погледна с отсъстващ поглед ръката и върху своята, чинията си и накрая лицето и.
— Извинявай, но съм доста разтревожен — промърмори той.
— Няма значение. Ако не си гладен, може би трябва да отидем и да разберем какви полети до Бостън има сутринта…
— Ще почакаме поне ти да се нахраниш — възрази той.
Но Керъл подхвърли салфетката си на масата и поклати глава:
— Не, благодаря. Ядох повече от достатъчно.
Джейсън вдигна глава да потърси келнера, но очите му изведнъж се заковаха на едно място — върху мъжа, който току-що беше влязъл в залата и се оглеждаше от мястото си до малката катедра на метр д’отела. Очите му бавно се местеха от маса на маса, без да пропускат нищо. Беше облечен в тъмносин костюм и бяла риза с отворена яка. Дори от разстояние се виждаше тежкото златно синджирче, което проблясваше на врата му.