— Искрено се надявам, че ще бъде така, господине.
Те си стиснаха ръцете.
— Моите адвокати ще подготвят документите — каза Бакстър. — Всичко ще бъде в съответствие с този разговор. До края на тази седмица ще ги получиш.
— Прекрасно — Брайн се поколеба, като се чудеше дали да каже на Бакстър, че отива в Индия. Реши да не казва. Лесно ще уреди получаването на документите на „Тезей“, където би могъл да уточни последните детайли и по международната телефонна линия. Няма да отсъства чак толкова дълго. Само докато заведе момичето живо и здраво до дома му. После ще се върне със самолет.
Те си размениха още няколко любезности, отново си стиснаха ръцете и Брайн се обърна да си ходи.
— Много красива молитвена палка — каза Бакстър.
— Моля? О, да — усмихна се Брайн. — Получих я тази седмица от Синкянг. Там правят най-добрите молитвени палки според моето незначително мнение.
— Знам. Мога ли да я погледна?
— Разбира се. Но ви моля да внимавате. Отваря се много бързо.
Бакстър взе сложно резбованата молитвена палка и натисна дръжката. От другия край изскочи острие и леко го драсна по ръката.
— Настина е бърза — каза Бакстър. — Никога не съм виждал такава.
— Порязахте ли се?
— Само драскотина. Красива инкрустация има това острие.
Те поговориха няколко минути за тройното значение на острието на ножа в западния будизъм и за последното развитие на спиритическия център в Синкянг. После Бакстър внимателно затвори молитвената палка и я върна на Брайн.
— Наистина красиво нещо. Отново ти пожелавам приятен ден, братко Брайн, и…
Бакстър млъкна наполовината на изречението. Устата му беше отворена и той като че ли гледаше в една точка точно зад главата на Брайн. Брайн се обърна, но не видя нищо освен стената. Когато се извърна отново, чертите на Бакстър се бяха отпуснали и в ъглите на устата му се бе събрала пяна.
— Господине! — извика Брайн.
Бакстър се опита да заговори, но не успя. Той направи две несигурни крачки напред и падна на пода.
Брайн връхлетя в кабинета на администраторката.
— Извикайте лекар! Бързо! Бързо! — извика той на изплашеното момиче. После изтича отново при Бакстър.
Той виждаше първия в Америка случай на болест, предизвикана от мутирал вирус, която щеше да бъде наречена синкянгска чума. Пренесена със стотици заразени молитвени палки, тя щеше да премине като светкавица през Ню Йорк и да остави милиони мъртъвци подире си. Само след седмица симптомите на синкянгската чума щяха да бъдат познати по-добре от тези на шарката.
Но Брайн виждаше първия случай.
Той с ужас гледаше силния, ябълковозелен блясък, който излъчваха ръцете и лицето на Бакстър.
III.
Сутринта на 12 април 1959 година Нед Брайн се събуди, изми се и се облече. В 1,30 часа този следобед му предстоеше среща с Бен Бакстър, президент на „Бакстър индъстрийз“. Цялото бъдеще на Брайн зависеше от резултатите от тази среща. Ако успееше да получи подкрепата на гигантските предприятия на Бакстър, и то при подходящи условия…
Брайн беше висок, тъмен, красив мъж на тридесет и шест години. Във внимателно спокойните му очи проблясваше намек за грижливост, а спокойните устни намекваха за дълбок разум и готовност към компромис. Движенията му имаха свободната сигурност на човек, който добре познава мястото си в света.
Беше почти готов за излизане. Той взе под мишница чадъра си и пъхна в джоба си книжката „Убийство в метрото“. Никога не излизаше без някое хубаво криминале.
Накрая той постави на ревера си малката ониксова игла на Комодор от Клуба на океанските пътешественици. Някои хора го смятаха твърде млад за подобна чест. Но трябваше да се съгласят, че Брайн носеше прерогативите и изискванията на службата си с достойнство, доста впечатляващо за годините му.
Той заключи апартамента си и се запъти към асансьора. Там чакаше малка тълпа, състояща се предимно от собственици на малки магазинчета, но имаше също и двама бизнесмени.
— Приятен ден, господин Брайн — каза операторът, когато асансьорът тръгна надолу.
— Надявам се да е такъв — отвърна Брайн, дълбоко замислен за Бен Бакстър. С крайчеца на окото си забеляза един от пътуващите с асансьора, огромен рус викинг, който разговаряше със слаб, полуплешив човек. Брайн се зачуди какво ли правят те в жилищната му сграда. Той познаваше останалите наематели, макар че не бе живял достатъчно дълго в сградата, че да се сприятели с тях.