— Господин Брайн — намеси се Свег. — Разберете, че тук са заложени много по-големи проблеми!
— Да, разбира се — тъжно изрече Брайн. — Ами какво е станало с другите две групи, за които ми казахте? Може да съм бил спрян в някой от другите вероятностни светове.
— Не сте.
— Откъде знаете?
— Не можех да кажа това на групите, но вероятността от успех при тях е безкрайно малка — отговори Джеймс. — Точно колкото е и вероятността аз да успея. Статистически погледнато.
— По дяволите — каза Брайн. — Вие, момчета, се появявате от бъдещето и направо искате човек да си промени изведнъж целия живот. Нямате право!
— Ако можете да отложите срещата си само с един ден, това би могло… — заговори доктор Свег.
— Човек не отлага срещите си с Бен Бакстър току-така. Или отива навреме, когато му е казано, или чака… Може би до края на живота си, докато получи възможност за друга… — Брайн се изправи. — Вижте, не знам какво ще направя. Чух ви, малко или много ви повярвах, но просто не знам. Ще трябва сам да реша.
Доктор Свег и Джеймс също станаха.
— Това е ваше право — каза главният програмист Джеймс. — Довиждане. Надявам се, че ще вземете правилното решение, господин Брайн.
Те си стиснаха ръцете. Брайн се обърна и излезе.
Доктор Свег и Джеймс гледаха подире му.
— Как мислиш? — попита Свег. — Изглежда вероятно, нали? Не мислиш ли?
— Не мога да предполагам — отвърна Джеймс. — Възможността да се избегнат събития във времевите линии никога не е вероятна. Честно казано, нямам представа какво ще предприеме той.
— Хубав въздух, а? — въздъхна доктор Свег и поклати глава.
— Доста — отвърна главният програмист Джеймс.
Брайн реши да се разходи по кея, за да успокои нервите си. Видът на огромните кораби, лежащи спокойно в доковете, винаги го успокояваше. Той, вървеше спокойно, опитвайки се да обмисли случилото се.
Тази смехотворна история…
В която той вярваше.
Но какво да направи със задълженията си, с годините работа, за да достигне до предложението за закупуване на огромните гори и определената възможност то да бъде осъществено този следобед върху бюрото на Бен Бакстър? Той спря и погледна носа на един огромен кораб. „Тезей“…
Помисли за Карибско море, за синьото небе, блестящото слънце, вино, почивка. Тези неща никога няма да му принадлежат. Работа, постоянни усилия, това беше животът, който си бе избрал. Без значение какво щеше да загуби, той щеше да продължи да работи под стоманеносивото небе на Ню Йорк.
Но защо, запита се той. Беше сравнително богат. Бизнесът му можеше да се погрижи и сам за себе си. Какво можеше да го спре да се качи на този кораб, да изостави всичко, да прекара една година на слънце?
Когато разбра, че нищо не го възпира, той се изпълни с възхищение. Беше самостоятелен, силен, целенасочен човек. Щом имаше волята да успее в бизнеса, той имаше воля и да го напусне, да изостави всичко и да последва желанието на сърцето си.
Пък и по този начин проклетото бъдеще ще бъде в безопасност.
— По дяволите Бен Бакстър! — каза си той.
Но не го мислеше.
Бъдещето бе нещо несигурно, нещо твърде далечно. Цялата работа можеше да бъде един много добър блъф, уреден от конкуренцията му.
Нека бъдещето се погрижи само за себе си! Нед Брайн се извърна рязко от „Тезей“. Трябваше да побърза, за да пристигне навреме за срещата си с Бен Бакстър.
В сградата на Бакстър, докато се изкачваше с асансьора, Брайн се опита да не мисли за нищо. Достатъчно беше просто да действа. Той слезе на 16-ия етаж и се приближи до администраторката.
— Казвам се Брайн. Имам среща с господин Бакстър.
— Да, господин Брайн. Господин Бакстър ви очаква. Можете да влезете веднага.
Брайн не се помръдна. Вълна от съмнения изпълни ума му и той помисли за бъдещите поколения, чиито шансове щеше да разруши със своите действия. Помисли за доктор Свег и главния програмист Едуин Джеймс — честни, добронамерени хора. Те не биха искали от него да направи такава жертва, ако не бе абсолютно необходимо.
И той помисли за още нещо…
Сред тези бъдещи поколения ще има и негови собствени роднини.
— Можете да влезете, господине — каза момичето.
В ума на Брайн нещо като че внезапно се скъса.
— Промених решението си — каза той с глас, който даже не успя да познае. — Отказвам срещата. Кажете на Бакстър, че се извинявам… За всичко.
Той се обърна, докато още не е променил отново решението си и заслиза тичешком по стълбището от шестнадесетия етаж.